Перез ми се стори много далеч, загубен в облак от жега. После вече не го видях. Потърсих го с поглед и открих, че е свърнал от пътя и е поел направо през полето. Установих също, че пред мен шосето завива. Разбрах, че Перез, който познаваше местността, пресича, за да ни застигне. На завоя той ни догони. После пак го загубихме. Отново беше поел през полето и така прави няколкократно. Чувствувах как кръвта ми бие в слепоочията.
След това всичко мина така бързо, сигурно и естествено, че вече не си спомням каквото и да било. Само едно: при влизане в селото дежурната болногледачка ми каза нещо. Гласът й беше странен, никак не подхождаше на лицето й, беше мелодичен и трептящ. Тя ми изрече: „Ако вървите полека, рискувате да слънчасате. Ако пък вървите много бързо, се изпотявате и в църквата ви побиват тръпки.“ Беше права. Нямаше изход. Запазил съм в паметта си още няколко образа от този ден: например лицето на Перез, когато той за последен път ни настигна до селото. От нервност и мъка по бузите му блестяха едри сълзи. Но поради бръчките те не се стичаха. Размазваха се, сливаха се и образуваха водна глеч върху съсипаното лице. Запомних също така църквата и селяните по тротоара, червения здравец върху гробовете, припадането на Перез (все едно беше разглобена кукла), пръстта с цвят на кръв, която се свличаше върху ковчега на мама, бялата тъкан на корените, крито се смесваха с пръстта, и хората, гласовете, селото, чакането пред едно кафене, непрекъснатото бръмчене на мотора и радостта ми, когато автобусът навлезе в гнездото от светлини на Алжир и си помислих, че ще си легна и ще спя цели дванадесет часа.
II
Събуждайки се, разбрах защо моят работодател изглеждаше недоволен, когато му бях поискал два дена отпуск: днес е събота. Така да се каже, бях забравил това, но ставайки от леглото, се сетих. Съвсем естествено моят работодател беше помислил, че с неделята ще ми станат четири почивни дни, което не можеше да му бъде приятно. Но, от една страна, не по моя вина погребаха мама вчера, а не днес, и от друга — и без туй съботата и неделята ми се полагаха. Разбира се, това все пак не ми пречи да разбирам работодателя си.
Станах с мъка, защото бях уморен от вчерашния ден. Докато се бръснех, се питах какво да правя и реших да отида да се къпя. Взех трамвая, за да отида на плажа до пристанището. Там се гмурнах в пролива. Имаше много младежи. Във водата се натъкнах Мари Кардона, бивша машинописка в кантората, навремето я бях пожелал. Тя мен също, мисля. Но скоро след това тя напусна и изтървахме момента. Помогнах й да се качи на една шамандура и при движението докоснах гърдите й. Аз бях още във водата, когато тя вече лежеше по корем върху шамандурата. Обърна се към мен. Косите й бяха паднали над очите, смееше се. Качих се върху шамандурата до нея. Беше хубаво и като на шега отметнах главата си и я положих на корема й. Тя не възрази и аз останах така. Цялото небе беше пред очите ми, синьо и позлатено. Под тила си чувствувах как коремът на Мари тупти полека. Останахме върху шамандурата дълго, полузадрямали. Когато слънцето започна да припича силно, тя се плъзна във водата и аз я последвах. Настигнах я, прегърнах я през кръста и ние заплувахме заедно. Тя продължаваше да се смее. На кея, докато се сушахме, ми рече: „Аз съм по-почерняла от вас.“ Попитах я дали иска да отидем на кино вечерта. Тя пак се разсмя и ми каза, че искала да гледа един филм с Фернандел. Когато се облякохме, се изненада много, виждайки ме с черна вратовръзка, и ме попита дали съм в траур. Обясних й, че мама е умряла. Тъй като искаше да знае кога, отговорих й: „Вчера.“ Тя малко се стресна, но не направи никаква забележка. Изпитах желание да й кажа, че вината не е моя, но се въздържах, защото си спомних, че вече бях казал така на работодателя си. Това нищо не значеше. Във всеки случай човек е винаги малко виновен.
Вечерта Мари беше забравила всичко. Филмът беше на места смешен и всъщност твърде глупав. Тя притискаше крака си о моя. Аз галех гърдите й. Към края на прожекцията я целунах, но несръчно. След като излязохме, тя дойде у дома.