Когато се събудих, Мари си бе отишла. Беше ми обяснила, че трябва да отиде при леля си. Спомних си, че е неделя, и ми стана неприятно: не обичам неделите. Обърнах се на другата страна в кревата, потърсих във възглавницата дъха на сол, който косите на Мари бяха оставили, и спах до десет часа. После, все така легнал, пуших цигари чак до пладне. Не исках да обядвам както обикновено в ресторанта на Селест, защото сигурно щяха да ме разпитват, а аз не обичам това. Изпържих си яйца и ги изядох направо от тигана, без хляб, защото се беше свършил, а не ми се слизаше да купя.
След обяда скучах и се шлях из апартамента. Той беше удобен, когато мама беше тук. Сега е твърде голям за мен и бе се наложило да пренеса в стаята си масата от трапезарията. Вече живея само в тази стая сред поиздънените сламени столове, скрина, чието огледало е пожълтяло, тоалетката и табления креват. Останалата част от жилището е занемарена. Малко по-късно, за да правя нещо, се зачетох в един стар вестник. От него изрязах една реклама на солите за вана „Крюшен“ и я залепих в стара тетрадка, където си подреждам нещата, които ме забавляват във вестниците. После си измих ръцете и накрая отидох на балкона.
Стаята ми гледа към главната улица на предградието. Следобедът беше хубав. Но паважът беше влажен, минувачите — редки и при това забързани. Забелязах най-вече семейства, които отиваха на разходка, две момченца в моряшки костюмчета с панталонки до под колената, малко притеснени в стегнатите си дрехи, и едно момиченце с голяма розова фльонга и черни лачени обувки. Зад тях вървяха майка им, едра жена в копринена рокля с цвят на кестен, и бащата, дребен човек, доста слаб, когото бях виждал. Беше с гарсонетка и папийонка. В ръка държеше бастун. Когато го видях с жена му, разбрах защо в квартала говореха за него, че е изискан. Малко по-късно минаха младежите от предградието, с набрилянтинени коси и червени вратовръзки, с вталени сака, бродирани джобни кърпи и обувки с квадратни носове. Реших, че отиват на кино в центъра. Затова бяха тръгнали толкова рано и бързаха към трамвая, като се смееха твърде високо.
След тях улицата постепенно опустя. Казах си, че представленията навсякъде вече са започнали. На улицата бяха останали само дюкянджиите и котките. Над фикусите, които ограждаха улицата, небето беше чисто, но без блясък. На отсрещния тротоар продавачът на тютюн изнесе един стол, постави го пред вратата си, възседна го и опря двете си ръце върху облегалката. Трамваите, които допреди миг бяха претъпкани, сега минаваха почти празни. В малкото кафене „При Пиеро“, до магазинчето за тютюн, келнерът метеше стърготините в пустата зала. Наистина беше неделя.
Обърнах стола си и го възседнах, както бе направил търговецът на тютюн, защото реших, че така е по-удобно. Изпуших две цигари, влязох, за да взема парче шоколад, и се върнах да го изям на прозореца. Скоро след това небето притъмня и се помислих, че иде лятна буря. Но то постепенно се проясни. Преминалите облаци обаче оставиха върху улицата нещо като обещание за дъжд, което я направи по-мрачна. Дълго стоях и гледах небето.
В пет часа трамваите се зададоха с грохот. От стадиона на предградието те докараха гроздове зрители, увиснали по стъпалата и дръжките. Следващите трамваи доведоха играчите, които разпознах по куфарчетата им. Те крещяха и пееха с цяло гърло, че техният клуб не ще загине. Мнозина ми махнаха. Един даже ми извика: „Бихме ги!“ И аз кимнах утвърдително. От този миг нататък автомобилите започнаха да нахлуват.
Мина още малко време. Над покривите небето стана червеникаво и с раждането на нощта улиците се оживиха. Тези, които бяха излезли на разходка, започваха да се прибират. Сред минувачите познах изискания господин. Децата плачеха, а родителите ги влачеха подире си. Почти веднага след това кварталното кино изхвърли на улицата вълна от зрители. Сред тях се открояваха младежите, които имаха по-решителен вид от обикновено, и си помислих, че са гледали приключенски филм. Онези, които се връщаха от централните кина, пристигнаха малко по-късно. Изглеждаха по-сериозни. Пак се смееха, но от време на време имаха уморен и замечтан вид. Останаха на улицата и се заразхождаха по отсрещния тротоар. Младите момичета от квартала, гологлави, се държаха за ръце. Младежите се бяха подготвили да ги посрещнат и им подхвърляха закачки, на които те се смееха, извръщайки глави. Някои от момичетата, които познавах, ми махнаха с ръка.
После изведнъж уличните лампи светнаха и от тях избледняха първите звезди, които изгряваха в нощта. Почувствувах, че очите ми са уморени да гледат тротоарите с техния товар от хора и светлини. Лампите покриваха е блясък влажния паваж, а трамваите хвърляха на равни интервали своите отражения върху набрилянтинените коси, върху някоя усмивка или сребърна гривна. Малко по-късно, сред пооределите трамваи и вече черната над дърветата и лампите нощ, кварталът взе да се опразва неусетно, докато първата котка пресече бавно пустата отново улица. Тогава се сетих, че трябва да вечерям. Вратът ме наболяваше, защото дълго бях седял облегнат на стола. Слязох да купя хляб и юфка. Сготвих си и ядох прав. Исках да изпуша една цигара на прозореца, но беше се захладило и ми стана малко студено. Затворих прозорците и когато се обърнах, видях в огледалото част от масата, където спиртникът съседствуваше с корички хляб. Помислих си, че е минал още един неделен ден, че сега мама е погребана, че пак ще подхвана работата си и че в крайна сметка нищо не се е променило.