III
Днес работих много в кантората. Работодателят беше любезен. Попита ме дали не съм преуморен, поиска да узнае и възрастта на мама. Казах „около шестдесет“, за да не излъжа, и не знам защо като че ли му поолекна и сметна въпроса за приключен.
Куп товарителници се трупаха на масата ми и аз трябваше да прегледам всичките. Преди да напусна кантората, за да отида да се нахраня, си измих ръцете. На обед обичам този миг. Вечер това не ми прави такова удоволствие, защото кърпата, с която си служим, е вече съвсем мокра; употребявали са я през целия ден. Веднъж го казах на моя работодател. Отговори ми, че съжалява, но че всъщност е подробност без значение. Излязох малко късно, в дванадесет и половина, заедно с Еманюел, който работи в експедицията. Кантората гледа към морето и ние се позабавихме да позяпаме товарните кораби в изгарящото от слънце пристанище. В този момент, сред пукотевица и трясък на вериги, пристигна един камион. Еманюел подметна „да се качим ли“ и аз се затичах. Камионът ни задмина и ние се хукнахме да го настигнем. Шумът и прахолякът ме обгърнаха. Вече нищо не виждах, чувствувах само объркания устрем на надбягването сред скрипците и машините, мачтите, които танцуваха на хоризонтали носовете на корабите, покрай които тичахме. Хванах се пръв за каросерията и скочих в движение. После помогнах на Еманюел да седне. Едва си поемахме дъх, камионът се друсаше по неравния паваж на кея, сред праха и слънцето. Еманюел се смееше до задушаване.
Плувнали в пот, стигнахме до Селест. Той си беше все там с големия си корем, престилката и белите си мустаци. Попита ме дали „съм добре все пак“. Казах му, че да, и че съм гладен. Ядох твърде бързо и си поръчах кафе. После си отидох вкъщи, поспах си, защото бях пил доста вино, и когато се събудих, ми се допуши. Бях закъснял, затърчах се да стигна трамвая. После работих целия следобед. В кантората беше много горещо и когато вечерта излязох, приятно ми беше да се прибирам бавно, пеш по кейовете. Небето беше зелено, бях доволен. Но се върнах право вкъщи, защото исках да си приготвя варени картофи.
Качвайки се по тъмното стълбище, се сблъсках със стария Саламано, съседа ми по етаж. Той беше с кучето си. Вече осем години откакто ги виждаме все заедно. Шпаньолът има кожна болест, червенка, ако не се лъжа, от която почти цялата му козина е окапала, и е покрит с лишеи и кафяви струпеи. Поради това, че живее само с кучето (двамата са сами в една малка стая), старият Саламано е започнал да му прилича. Има червени лишеи по лицето и жълти, редки косми. Кучето пък е взело от господаря си прегърбената походка — муцуната напред и вратът изопнат. Те като че ли са от една и съща раса и все пак се мразят. Два пъти на ден, в единадесет и в шест часа, старият води кучето си на разходка. От осем години не са променили разписанието си. Човек може да ги види по улица Лион, кучето дърпа човека, докато старият Саламано се спъне. Тогава той започва да бие кучето си и да го ругае. Кучето се свива ужасено и се оставя да го влачат. Тогава старият започва да го дърпа. Когато кучето забрави, отново почва да тегли господаря си, който отново го бие и ругае. После двамата се спират на тротоара и се гледат, кучето с ужас, човекът с омраза. Така е всеки ден. Когато кучето иска да уринира, старият не го изчаква и го дърпа, а шпаньолът оставя зад себе си диря от малки капки. Ако случайно кучето направи това в стаята, пак следва бой. Тази история продължава вече осем години. Селест постоянно повтаря „това е нещастие“, но всъщност никой не може да знае. Когато ги срещнах на стълбите, Саламано тъкмо ругаеше кучето си. Викаше му: „Мръсник, мърша!“, а кучето скимтеше. Казах: „Добър вечер!“, но старият продължи да ругае. Тогава го попитах какво му е направило кучето. Той не ми отговори. Повтаряше само: „Мръсник, мърша!“ Забелязах, че се е навел над кучето и оправя нашийника. Заговорих по-високо. Тогава, без да се обърне, той ми отвърна като че ли със сдържан бяс: „Още е тук.“ После тръгна, дърпайки животното, което се оставяше да го влачат и скимтеше.