Тогава, след като изпи чаша вино, той стана. Отмести чиниите и малкото изстинала кървавица, която беше останала. Избърса старателно мушамата на масата. Взе от чекмеджето на нощната си маса лист разграфена хартия, жълт плик, малка перодръжка от червено дърво и квадратна мастилница с виолетово мастило. Когато ми каза името на жената, разбрах, че беше мавританка. Написах писмото. Съчиних го набързо, но се постарах да удовлетворя Ремон, защото нямах причини да не го удовлетворя. После прочетох писмото на глас. Той ме слушаше, пушеше и кимаше, после поиска да го прочета отново. Беше напълно доволен. Рече ми: „Знаех си, че познаваш живота.“ Отначало не забелязах, че ми говори на „ти“. Чак когато ми заяви: „Сега си ми истински приятел“, ми направи впечатление. Той повтори фразата си и аз казах: „Да.“ Беше ми все едно дали съм му приятел, а той, изглежда, наистина желаеше това. Залепи плика, доизпихме виното. После поседяхме още, като пушехме, без да говорим. Навън всичко беше спокойно, чухме свистене от гуми на отминаващ автомобил. Обадих се: „Късно е.“ И Ремон мислеше същото. Той отбеляза, че времето минава бързо и в известен смисъл беше вярно. На мен ми се спеше, но просто не ми се ставаше от стола. Сигурно съм изглеждал уморен, защото Ремон ми каза, че не бива да се отпускам. Отначало не схванах. Тогава той ми обясни, че научил за смъртта на мама, но че това било нещо, което все някой ден трябвало да се случи. Такова беше и моето мнение.
Станах. Ремон ми стисна ръката много силно и ми каза, че с мъже човек винаги се разбира. Излязох, затворих вратата и останах за миг на тъмното стълбище. Къщата беше тиха и от дълбочините й пълзеше по стълбите неясен и влажен лъх. Чувах само туптенето на кръвта в ушите си. Не се помръдвах. В стаята на стария Саламано кучето глухо изскимтя.
IV
Цялата седмица работих добре. Ремон се отби и ми каза, че изпратил писмото. Два пъти ходих на кино с Еманюел, който невинаги разбира какво става на екрана. Тогава трябва да му се обяснява. Вчера беше събота и Мари дойде, както се бяхме уговорили. Аз силно я пожелах, защото имаше хубава рокля на червени и бели райета и кожени сандали. Твърдите й гърди се открояваха и от слънчевия загар лицето й приличаше на цвете. Взехме автобуса и отидохме на няколко километра от Алжир на един плаж, сгушен между скалите и ограден откъм сушата с тръстика. В четири часа слънцето вече не приличаше, но водата беше топла, с леки вълнички, дълги и лениви. Мари ме научи на една игра. Плувайки, трябваше да отпиеш от гребена на вълните, да събереш в устата си пяната, а след това да се обърнеш по гръб и да я изхвърлиш към небето. Получаваше се дантела от пяна, която изчезваше във въздуха или падаше като хладък дъжд върху лицето ми. Но след известно време устата ми обгоря от солта. Тогава Мари ме настигна и се прилепи във водата до мен. Притисна устата си о моята. Езикът й освежаваше устните ми и ние известно време се търкаляхме сред вълните.
Когато се облякохме на плажа, Мари ме погледна с искрящи очи. Целунах я. От този миг нататък вече не проговорихме. Притисках я и побързахме да вземем автобуса, за да се върнем, да отидем у нас и да се хвърлим в леглото ми. Бях оставил прозореца отворен и ни беше приятно да чувствуваме как лятната нощ залива кафявите ни тела.