— Вий? Добре ли си?
Вдигам пръст и започвам да дишам дълбоко, но няма особена полза. Усещам, че всеки момент ще припадна. Набързо прехвърлям до какво се докосвам. Фотьойл, одеяло, дрехи. Значи, можех да се плъзна в главата на всеки, който наскоро е седял в този фотьойл — баща ми или Мати. По дяволите!
Скачам рязко, понеже хич не искам да се окажа в тялото на баща си насред някоя гнусна медицинска процедура, но вече е късно. Усещам как се свличам на земята. Ролинс изпищява.
Определено не съм в болницата. Нито пък в киното. В нечия спалня съм — вероятно на момиче.
А момичето, в чието съзнание съм се плъзнала, плаче, сякаш някой е изтръгнал сърцето й. Хлипа, стиснала плетено одеяло, и от време на време бърше носа си в него. Някой я гали по гърба. Дланта се движи в кръг ту насам, ту натам. Усещането е невероятно приятно. Нещо, което ми се полага, но ми липсва.
Докосването ме успокоява, но не и момичето, в което съм се озовала. Хлипа неудържимо още десет секунди, после си поема дълбоко въздух, така че дробовете й за малко да се пръснат. Стаята с розовите стени, осеяни със снимки на балерини в рамки, сякаш внезапно отеснява.
В полезрението ми се появява жена на средна възраст, вероятно онази, която ме галеше по гърба. Бузите й са кръгли и зачервени. Тя вдига нежна ръка, за да разроши косата на момичето.
Майка.
— Миличка, онези момичета съвсем не стават за приятелки. От край време ти го повтарям.
Момичето се разплаква още по-силно. Едва виждам през сълзите й.
— Софи — възкликва жената.
И тогава схващам: плъзнала съм се в Софи Джейкъбс. Как ли съм попаднала на нещо с нейния отпечатък? Но пък нали често идва у дома. Вероятно се е случвало да седне във фотьойла.
Сцената в съблекалнята от тази сутрин нахлува в съзнанието ми. Амбър и Мати. Със сигурност става дума за тях. Бяха я предали по някакъв начин, задвижили бяха плана си да я поставят на мястото й. Но как? Какво й бяха направили?
— Не разбирам — хлипа Софи. — Как може да са толкова гадни? Та нали уж са ми приятелки. — Тя избърсва очи в одеялото и за секунда зрението ми се прояснява. Майка й пристъпва по-близо. Слага пръст под брадичката на Софи, повдига леко главата й и я поглежда право в очите.
— Софи, чуй ме. Един истински приятел никога не би направил такова нещо. Разбираш ли? Още повече на рождения ти ден. Само чудовище би постъпило така. Най-добре е да прекъснеш всякакъв контакт с тях. Бъди силна. Нямаш нужда от тях.
Какво ли са направили? Какво толкова ужасно са направили Мати и Амбър?
— О, мамо. Не мога да съм силна. Просто не мога — проплаква Софи.
През мислите ми се стрелва друг образ: Софи, на четири крака в тоалетната. Дали и тя за това си мисли? Ще ми се да мога да протегна ръка, да разровя мислите й, да ги разгъна като филмова лента. Но не мога. Аз съм само пътник. Страничен наблюдател.
Майка й я прекъсва с твърд глас.
— Напротив. Дори не подозираш колко си силна.
Постепенно Софи започва да диша по-спокойно. Майка й протяга ръце и тя се вкопчва в тях. Толкова са меки. Иска ми се да избегна това чувство, усещането за майчина ласка. Не искам да знам какво пропускам.
— Хайде. Да идем да хапнем малко шоколадов сладолед. Да не мислиш, че не забелязвам колко кльощава си станала.
Софи цялата се напряга. Пак се сещам как се превиваше над тоалетната. Но после нещо в нея поддава. Тялото й се отпуска, като че ли е взела някакво решение. Оставя се майка й да я изведе от стаята.
— Силвия?
Лицето на Ролинс е на сантиметри от моето. Лежа просната на пода, а той се е надвесил над мен със смръщено чело. Издърпва ме да седна и пръстите му неволно се оплитат в нещо на китката ми.
Гривната от Софи, онази за Мати. Значи, затова се бях плъзнала в мислите й. Вероятно бе оставила отпечатък, докато я е плетяла. Смъквам я от ръката си и я мятам на масичката.
— Какво е това? Да не си решила пак да ставаш мажоретка?
Разтърквам слепоочия.
— Уф. Не. За Мати е. Оох. Главата ми.
Ролинс съчувствено разтрива рамото ми.
— Два пъти в един ден. Сигурно си смазана.
— Аха. — Въздъхвам. Част от мен, все още мъничка, но с всеки изминал ден все по-голяма, копнее да каже на Ролинс. Така де, та той знае всичко за мен. Всичко, освен това. Но за Ролинс логиката е на първо място. Ако му кажа, че се плъзвам в чужди мисли, ще ми се изсмее.