Всеки път, когато някоя мажоретка зашепнеше в ухото на друга, без да сваля поглед от мен, ми се искаше да умра. Но наведях ли глава, щях да се призная за победена, а това отказвах да направя. Опитвах се да се преструвам, че слуховете ни най-малко не ме тревожат. Че изобщо не ми пука.
Плачех само нощем, когато и без това не можех да спя.
През уикенда, преди бала, баща ми заведе двете ни с Мати по магазините, за да си купя рокля. Набута няколко банкноти в шепата ми, още топли от банкомата, и се запъти към супермаркета. Мати се въртеше и подскачаше развълнувано около мен, но аз се чувствах като на война. Сякаш ми предстоеше битка.
Исках рокля, от която да им увиснат ченетата, която да покаже на всички, че слуховете и тъпите им шеги изобщо не ме интересуват. Рокля, от която коленете на момчетата да се подкосят, а на момичетата да им призлее. И същевременно да действа като броня.
В дъното на мола, до магазина за сладкиши, открихме някакво магазинче на име „Тази вечер“. Роклята ме чакаше на витрината — тъмнолилава, копринена, лъскава. Напомняше ми на поточето в гората зад къщата ни — как водата се разливаше над камъните и блестеше на лунната светлина.
Когато я облякох, се почувствах силна както никога. Като друг човек — по-възрастна и по-мъдра, някой, който знае какво иска от живота. Деколтето се спускаше дръзко, разкривайки горната част на малките ми гърди, но продавачката измъкна някакви подплънки и ги натика в сутиена ми и изведнъж просто разцъфнах.
Когато се прибрахме у дома, я облякох и се спуснах по стълбите като принцеса. Усещах, че баща ми не е във възторг нито от роклята, нито от подплънките, но каза само:
— Май вече си достатъчно голяма сама да си избираш дрехите. — А после: — Първият бал в училище е веднъж в живота. — И: — Малко приличаш на майка си в тази рокля. — А после спря да коментира и се скри в кабинета.
Скот се бе разбрал с един свой приятел от отбора — някакъв тип с къса брадичка — да ни закара до бала, но по пътя спряхме в парка „Каплър“ и двамата запалиха джойнт. Отказах тревата, но пийнах няколко глътки от бутилката „Къти Сарк“7, която Скот бе задигнал от барчето на техните. Заля ме топлина и чувство за зрялост и свобода, точно както ме караше да се чувствам роклята. И когато всички се изпълнихме с лекота и радост, тръгнахме за бала. Хрумна ми, че онзи с брадичката не бива да кара, но затоплена от алкохола, имах чувството, че нищо лошо не може да ми се случи, а и не исках да се държа като бебе.
— Ела да танцуваме — прошепна Скот в ухото ми. Оставих го да ме поведе към средата на дансинга, а тълпата се раздели надве, за да ни направи път, досущ като по филмите. Пуснаха някаква бавна песен, аз се облегнах на него и затворих очи. Ухаеше на трева и на портокалов шампоан. Чувствах се прекрасно. Но внезапно ме завладя познатото чувство — всеки момент щях да пропадна. Измърморих, че трябва да седна.
— Искаш ли да отидем някъде само двамата?
Кимнах, търкайки очи. Едва стоях на краката си. И докато Скот успее да ме избута до стената на салона, към вратите, които водеха към съблекалните, вече бях припаднала.
Беше безкрайно странно. Хем бях напуснала тялото си, хем продължавах да стоя в салона. Само зрителният ъгъл се беше променил. Тялото, в което се бях плъзнала, стоеше край купата с пунш и отпиваше нещо сладникаво от картонена чашка. Великолепният розов пръстен на ръката й проблясваше под светлините. Чак тогава осъзнах къде съм се озовала. Краката ми бяха обути в сребърните обувки на Саманта, онези, които веднъж, много преди да се скараме, бях взела назаем, и в които Саманта твърдеше, че се чувства като Пепеляшка.
Бившата ми най-добра приятелка гледаше най-спокойно как Скот влачи тялото ми към мъжката съблекалня.
Най-големият ми ужас се превръщаше в реалност. Напуснеш ли тялото си, го оставяш на произвола. Може би Скот просто искаше да ме остави някъде, докато чака да се събудя, но защо тогава не ме пуснеше на някой от сгъваемите столове, наредени край стените? Или, което би било най-разумно, защо не помолеше някого от учителите да му помогне?
Досещах се какво смята да направи, но отказвах да повярвам. Не можех дори да си помисля какво се случва с беззащитното ми тяло. Копнеех някак да накарам Саманта да тръгне след Скот, да го цапардоса в лицето или поне да се разкрещи за помощ. Но не можех да направя нищо.