Тя обожаваше звездите. Макар да бе завършила английска литература, по думите на баща ми изкарала толкова часове и курсове по астрономия, че накрая записала втора специалност. И колкото и неуловимо да е всичко, свързано с нея — как ухаеше, нежните думички, които ми шепнеше, преди да заспя — това поне е истинско. Погледна ли през телескопа й, виждам точно това, което е виждала и тя. И така някак я чувствам по-близо.
Навеждам се и надниквам през окуляра. Въпреки светлинното замърсяване над нашия квартал, успявам да разгранича Поларис, Северната звезда, а оттам Голямата мечка и Малката мечка. Мама мечка и бебе мечка. Представата за тези две съзвездия, майката и детето, гушнати в небето завинаги, ми действа безкрайно утешително. Взирам се в тях, докато звездите не започват да се размазват, и почти спирам да дишам.
Нещо ръби бедрото ми през джоба на дънките. Вадя нещото и го разглаждам върху крака си. Страничката от календара, която Софи бе залепила на вратата ни. Започва да ми се вие свят, сякаш всеки момент ще изгубя съзнание. „О, не. Не искам повече.“ Образът пред очите ми започва да пулсира, коленете ми поддават и аз пропадам дълбоко, дълбоко в дупката.
Седя на бяло бюро, а пред мен лежи блокче луксозна хартия за писма. По страницата, подобно на паяци, пълзят думи, пъплят изпод химикалката, която стискам в облечената си с ръкавица ръка.
Къде ли съм се озовала?
И защо съм с ръкавици?
Думите, които изписвам, гласят: „Не заслужавам такова нещо“.
Изправям се и забелязвам розовите стени и снимките на балерини. Това е стаята на Софи.
Не се чува никакъв звук.
Вдигам глава и виждам леглото. Определено е леглото на Софи, но сега различно на цвят. По-рано бе покрито със снежнобяла покривка. А сега е червеникавокафяво. И мокро. Ужасно мокро. Върху леглото лежи нещо. Софи. Мастиленочерната й коса обрамчва бялото й лице. Ръцете лежат безпомощно изпънати край тялото й, а на всяка китка е разцъфнал дълъг разрез.
Не.
Не.
Не е възможно.
И тогава виждам какво държа в ръкавицата си. Дълго сребристо острие.
О, по дяволите! О, не!
Кой е направил такова нещо? В кого съм се плъзнала? Но преди да успея да разбера, съзнанието ми излита от чуждото тяло.
Очите ми рязко се отварят и аз се изправям, опипвам краката си, главата си, лицето си, за да се уверя, че действително съм се завърнала. Светлината от уличните лампи блести в очите ми и за миг ме заслепява, докато не се сещам да се извъртя. Ставам на крака и се оглеждам. Телескоп, люлеещ се стол, купчина мръсни дрехи. Моята стая.
Какво се бе случило?
Очите ми попадат върху късчето хартия на пода — онова, което мислех, че Софи е залепила на вратата ни. Но ако беше тя, тогава щях да се плъзна в нейното тяло.
Но се получи друго.
Бях се плъзнала в друг. Зъл човек. Човек, който стискаше нож.
Споменът за Софи и разрязаните й китки ме разбужда окончателно. Трябва да се обадя, да се уверя, че нищо й няма. Само че нямам телефона й.
Но пък Мати и Амбър го имат.
Втурвам се през вратата надолу по тъмния коридор към стаята на сестра ми. Празна е. И леглото й е празно, омачканите чаршафи не крият никого. Двете с Амбър още не са се прибрали.
Поглеждам часовника. Почти полунощ.
Трябваше отдавна да са се прибрали, ако наистина са били на кино. Докато тичам обратно към телефона, изпадам в паника. Най-вероятно са решили да спят у Саманта.
„Всичко е наред — опитвам се да се успокоя. — С Мати всичко е наред.“
Набирам номера и чакам. Никакъв отговор. Набирам отново. Пак никакъв отговор.
Насилвам се да седна и да дишам спокойно. Нищо друго, просто да дишам.
За миг се чудя дали да не се обадя на баща ми. Странно е, че още не се е прибрал. Но за да е още в болницата, явно нещо се е объркало със сиамските близнаци, така че по-добре да не му звъня да го тревожа.
Тогава какво да правя?
Ако потърся домашния телефон на Софи, мога да се обадя на родителите й. Часовникът показва 12,03. Много е късно. Ще се ядосат.
Но после поклащам глава — все пак трябва да се обадя. Ако видяното е истина, някой трябва да помогне на Софи.
И то веднага.
Включвам лаптопа и изписвам фамилията на Софи — Джейкъбс. Само в нашия район са шестима. Нямам никаква представа как се казват родителите й. Ще трябва да карам наред.
Набирам първия номер. Никой не вдига.