От Мати се виждат само лакираните в цикламено нокти на краката. Останалата част е буца в леглото, планина от завивки.
— Мати?
Явно е будна, защото одеялото мърда.
— Ммммф? — чува се приглушен звук изпод завивките.
— Донесох ти нещо.
Мати избутва завивките и вторачва в мен празен поглед. Никога не съм я виждала такава. Откакто я познавам, винаги е гледала да е сресана, обувките и чантичката й да са в тон. А сега косата й пада на сплъстени кичури. Още не е измила засъхналата спирала от бузите си.
Сядам на леглото до нея и протягам длан с хапчетата. Тя ги взима, без да каже и дума, слага ги в устата си и ги преглъща с водата, която й подавам. Продължава да ме гледа с мъртви очи.
— В понеделник няма да дойде на училище. — Този факт сякаш току-що й е хрумнал.
— Не.
— Трябва да си представим проектите по испански.
Лицето й се сгърчва и сълзите рукват. Тялото й се накланя към мен и тя зарива лице във вдлъбнатината между главата и рамото ми. Тениската ми подгизва. Галя я по гърба и се чувствам неловко. Няма какво да кажа, но се надявам, че присъствието ми ще свърши работа.
Минават минути, може би дори час.
Най-накрая тя проговаря.
— Аз съм виновна.
— Не. Не си. — Няма как да й обясня откъде съм толкова сигурна, но не мога да я оставя да се измъчва от чувство за вина, което не тя трябва да изпитва. Каквито и глупости да е правила, за това няма вина. Случилото се е далеч по-голямо и от двете ни.
— Направихме нещо — прошепва тя, толкова тихо, че едва я чувам.
— Какво? — Привеждам се към нея.
— С Амбър. Направихме нещо супер гадно.
Сещам се за думите на майката на Софи, как един истински приятел никога не би направил такова нещо.
— Какво е станало, Мати? — питам тихичко.
Мати преглъща поредното хлипане.
— Миналата година двете с Амбър останахме да спим у Софи. Правихме си мелби и се замеряхме с храна. Бяхме се разлигавили. Амбър изсипа шоколадов сироп върху косата на Софи.
— И? — насърчавам я. Дотук не звучи особено ужасно.
— И докато Софи се къпеше, Амбър се промъкна в банята и я снима с телефона. Аз настоявах да изтрие снимката. И мислех, че я е изтрила. Поне до снощи. На Амбър й хрумна как да си отмъстим на Софи, задето тръгна със Скоч. И аз… се съгласих.
В стомаха ми се надига топка ужас. Не искам да я слушам, но трябва да чуя и останалото. Трябва да разбера истината.
— Какво сте направили?
Мати замълчава за миг.
— Амбър изпрати снимката на всички от футболния отбор.
Скривам лице в шепи. Значи, това са гледали Скоч и приятелчето му на пейките — снимка на голото тяло на Софи. Едва ли е възможно да причиниш по-отвратително нещо на момиче, което мрази тялото си.
— Опитах се да я спря. Наистина опитах. Но нали я знаеш Амбър.
О, Софи. Бедната Софи!
Ето какво е крояла Амбър в съблекалните, за да постави Софи на мястото й. Сега вече сцената в спалнята на Софи — хлипането, отчаяните опити на майка й да я успокои — най-после придобива смисъл, от който ме заболява сърцето. Но въпреки всичко, знам, че Софи не се е самоубила. Някой друг го бе сторил.
— Мислиш ли… Мислиш ли, че заради това… — гласът на Мати пресеква.
Придърпвам я към себе си.
— Това няма нищо общо със смъртта й.
— Но — възразява Мати, макар гласчето й да е призрачно тихо. — Чух, че е оставила бележка. Написала е: „Не заслужавам подобно нещо“. Какво друго може да е имала предвид?
Спомням си бележката. Защо наистина убиецът бе решил да остави такава бележка? За да придаде правдоподобност на сценария със самоубийството? Какво го е накарало да избере точно тези думи?
— Не знам — казвам, мъчейки се да измисля някакво приемливо обяснение, което да няма нищо общо с психопат, убил най-добрата й приятелка. — Може би е говорела за живота си като цяло.
Иска ми се да можех да й обясня, че смъртта на Софи не е последица от глупавата им шега. Но щеше да се наложи да й обясня откъде зная, а дори в това състояние едва ли щеше да ми повярва.
Мати се отпуска обратно на възглавницата и дръпва розовата кувертюра върху главата си. Светлината от уличната лампа се прокрадва между летвите на венецианските щори. Ставам и ги затварям. На път към вратата, погледът ми попада на малката нощна лампа с форма на овца, която има от малка. Щраквам я и оставям вратата отворена.