Каква ли е била последната й мисъл? Чие лице е видяла за последно? Лицето, зад което се криех самата аз. Не успявам да си поема въздух. Преглъщам ли преглъщам, дълбоки, прогарящи глътки въздух, но пак не ми стига.
— Силвия! — Гласът на госпожа Уилямс идва някъде отдалече. Усещам как ръцете й ме стисват като менгеме, как ме разтърсва. Отнякъде се появява хартиен плик и аз го притискам към устата си и започвам да дишам дълбоко, за да овладея паниката.
Скоро огънят в гърдите ми утихва и пускам плика. Оглеждам се и виждам милион очи и зяпнали уста.
— Добре ли си? — пита госпожа Уилямс, приведена над мен.
— Аха, просто… снощи не спах много добре.
От другия край на стаята Ролинс улавя погледа ми, после извръща очи. Не сме разговаряли от петък вечерта, когато имах идеалната възможност да споделя какво става, но вместо това го отблъснах. През целия уикенд си мислех, че ще ми се обади, особено след като чуе за Софи. Но той така и не звънна. Ето затова не бива да се доверяваш на никого. Ще те изостави точно когато имаш най-голяма нужда. Като майка ми. И като баща ми.
Внезапно ми се приисква да се измъкна оттук, да остана сама.
— Искаш ли да идеш да пийнеш вода? — Госпожа Уилямс ми предлага възможност да се стегна, да не изглеждам чак толкова луда в очите на другите. Решавам да се възползвам.
— Ъм, май да.
Надигам се от чина, за да избягам от втренчените погледи, и тя слага ръка на рамото ми.
— Всички сме разстроени — казва тихо.
Кимвам и се дръпвам. Усещам погледите, докато се измъквам бързешком от стаята. Сега вече съм не само Смахнатата Нарколептичка, но и Момичето-което-получи-пристъп-на-паника-в-час-по-биология. Но съм сигурна, че няма да ме обсъждат през обедната почивка. Нали ще говорят за самоубийството.
В коридора се оглеждам и в двете посоки. Няма никого. Тоалетната е точно отсреща, но тези няколко крачки ми се струват безкрайни. Проверявам дали е празна и се заключвам в кабинката в дъното. Същата, в която заварих Софи в петък сутринта.
Главата ми пулсира. Разтърквам слепоочията си с пръсти и се втренчвам в надписа на вратата. „Почивай в мир, Софи.“ Протягам ръка и докосвам думите, студения метал. В петък Софи беше тук от плът и кръв, а сега от нея са останали само думи, издълбани в червената боя.
„Почивай в мир.“ В надписа се долавя нечия тъга, но изписан по този начин — „в мир“ — ми напомня за лудостта за кожата на Софи с цвят на слонова кост, разкъсана като хартия. Извръщам се и повръщам в тоалетната.
Няколко минути по-късно, докато плискам лицето си на мивката, звуковата уредба изпуква. Госпожица Ламб, секретарката, обявява със сълзлив глас колко много ще ни липсва Софи Джейкъбс. И че утре часовете ще свършат по-рано заради погребението. И че ако някой има нужда да поговори с някого, да знаем, че училищната психоложка си е освободила графика, за да ни поеме. Разсмивам се на глас горчиво. Ако тръгна да обяснявам на психоложката какво ме тревожи, щеше да се наложи да си разчисти графика за цяла година.
В обедната почивка избягвам пейките на игрището. Не искам да говоря с Ролинс, а от спомена за Скоч и приятелчето му, надвесени над снимката на Софи, ми се повръща. Вместо това се шляя безцелно из коридорите.
Минавам покрай кабинета на господин Голдън и го виждам да яде парче пица на бюрото си. Кабинетът му изглежда топъл и уютен. Усещам, че забавям крачка на прага, иска ми се да се свия на един от диваните и да заспя.
— Силвия? Добре ли си?
Подскачам при звука на гласа му. Държи парчето пица на сантиметри от устата си, явно се е канел да си отхапе, когато ме е зърнал в коридора.
— О, съжалявам. Аз просто… — Посочвам нещо надолу по коридора и се наканвам да си вървя.
— Не, почакай! — Той оставя пицата, изправя се и прави няколко крачки към мен. — Влез. Моля те.
Едва се сдържам да не въздъхна от облекчение и потъвам в уюта на стаята, отпускам се на един от диваните. Не бях осъзнала колко съм уморена. Направо смазана. Пръстите ми шават из джоба, стисват шишенцето провигил, пълно с безценния кофеин, но после се сещам, че господин Голдън може да докладва, ако ме види да дъвча шепа хапчета. Решавам да изчакам още съвсем мъничко.
Господин Голдън затваря вратата и потъва в един фотьойл. Няколко минути седим в мълчание. Точно от това имам нужда. От време да помисля. От пространство да съществувам. Напрежението бавно напуска раменете ми и аз се сливам с миризливия стар диван, превръщам се в част от чудатите реликви в колекцията на Голдън.