Мати наднича измежду пръстите си.
— Сериозно ли мислиш така?
— Спокойно — отвръща Амбър и изважда яркорозовия си телефон. — Знам как да я поставим на място.
— Силвия? Вий! Добре ли си? Да извикам ли сестрата? — Софи се привежда над мен и кърши тревожно пръсти.
Усещам хладината на плочките до бузата си. Кога ли за последно са ги бърсали? Изправям се до седнало положение и пропъждам от главата си мисълта за гърчещи се бактерии.
— Ох, не. Добре съм.
— Божичко. Челото ти!
Вдигам ръка и напипвам огромна цицина.
Софи откъсва няколко хартиени салфетки от автомата и ги пъха под чучура. После нежно притиска хладната мокра пихтия до челото ми. Толкова е мила. Миналата есен, когато двете с Мати празнуваха заедно рождените си дни, й направи шоколадова торта, съвсем сама. Покри я с шоколадова глазура и бонбони „Ем енд Емс“ и дори изписа „Мати“ със свещичките. А пък Мати й подари някакво кексче от магазина върху картонена чиния.
Още ми се свива стомахът при спомена за онзи рожден ден. Софи се държа като истинска душичка, нищо че приятелките й са ужасни, включително сестра ми, която, както си беше мила и невинна, от година насам се е превърнала в пълна кучка. Все си мисля, че Амбър е виновна.
Бедната Софи. Няма представа, че точно в този миг двете й уж най-добри приятелки говорят гадости зад гърба й. И очевидно планират нещо, което „да я постави на място“. Иска ми се да я предупредя, но би прозвучало странно да клеветя собствената си сестра. Дали ще ми повярва?
Софи ме изправя на крака. Облягам се на мивката и отстранявам салфетките, за да огледам щетите в огледалото. Не изглежда толкова зле. Предпазливо опипвам подутината. Охлузеното е съвсем малко. Може би баща ми няма да забележи.
Очите на Софи срещат моите в огледалото.
— Сигурна ли си, че си добре?
Обръщам се към нея. Раменете й са отпуснати, главата — сведена. Краката, които се подават под поличката й на мажоретка, са като клечки. Едва ли има повече от четирийсет и пет килограма.
— Добре съм. Честно. А ти?
Лицето й придобива странно изражение, сякаш се кани да се разсмее или пък да избухне в плач.
— Днес имам рожден ден — казва накрая и свива рамене. — А Мати даже не ми честити. Би ли й дала това? Сама я направих. — Софи ми подава плетена гривничка, от онези, които майсторим по летните лагери. В червено и златисто, в тон с униформата на мажоретките.
Почти съм сигурна, че Мати не й е приготвила подарък за рождения ден. Отново ме връхлита желанието да й кажа да се стегне и да си намери по-свестни приятелки. И докато се чудя как точно да се изразя, нахлузвам гривната на китката си, за да не я загубя.
— Софи… — започвам и правя крачка към нея, но преди да продължа, тя се измъква навън, потънала в сълзи. Ядосано смачквам салфетките и се прицелвам към кофата. Не уцелвам. Когато се навеждам да вдигна влажната топка, от джоба на суичъра ми пада банкнота от един долар. Мръсна е и скъсана почти наполовина.
По дяволите! Явно затова съм се плъзнала в Амбър.
Внезапно си припомням всичко — как Амбър тича към мен преди първия час, размахала смачкания долар пред лицето ми.
— Тъпият автомат не ми приема парите — прохленчва тя. — А спешно се нуждая от кофеин. Имаш ли дребни? — Звучеше направо отчаяна, достатъчно, за да остави емоционален отпечатък върху банкнотата, достатъчно, та час по-късно да го уловя.
Аз бях изровила няколко монети, взела бях долара в замяна и го бях тикнала в джоба си. Явно пръстите ми са го докоснали, докато съм ровила за шишенцето провигил — точно когато бях на път да припадна, когато съм най-уязвима. Ако сега я прибера обратно в джоба си, нищо чудно отново да се плъзна в Амбър в най-неподходящия момент.
И тъй като никак не ми се иска да рискувам, хващам долара с една салфетка и го хвърлям в кофата. Никога повече не искам да се озовавам в главата на Амбър Прескот.
Втора глава
Докато притичвам покрай входа, едва не се блъсвам в Ролинс, най-добрия ми приятел, който има навика да пристига някъде по средата на първия час.
— Вий! — разсмива се той и ме хваща за ръката. — Накъде си се разбързала така?
— Връщам се в час — казвам и извъртам лице, за да не види цицината на челото ми. Напразно. Ролинс вижда всичко.
— Хей! — възкликва. — Я спри малко!