Наливам димящата черна течност в чашите. В хладилника намирам половин бутилка обезмаслено прясно мляко. Изливам малко в чашата си, после слагам няколко лъжички захар. Бъркам в продължение на няколко секунди и отпивам.
Над ръба на чашата гледам как Зейн разбърква малко мляко в кафето си с пръст. Не мога да повярвам, че седи в нашата кухня. Присъствието му почти ме кара да забравя убийството, полуотворените устни на Софи с процедилата се струйка кръв. Почти.
Зейн ми смига.
— Отива ти с опашки.
— Благодаря — отвръщам и успявам да се усмихна.
Очите му са толкова дълбоки и сини, че бих могла да се изгубя в тях.
Час по-късно лежа на дивана, стиснала чашата с кафе, а Зейн лениво отпива от своето само на сантиметри от мен. Виждам едното му коляно през раздраните джинси. Космите на краката му са меки и руси, точно като на главата му. Обзема ме желание да се пресегна и да го погаля по косата.
— Значи, и преди си живял в Айова Сити? — опитвам се да докарам секси дрезгав глас, но звуча по-скоро пискливо.
— Аха. Тук съм роден. Преместихме се в Чикаго, когато бях малък. Майка ми настояваше да се върнем тук. Без да се обиждаш, не си падам много по Айова. — Той се усмихва извинително. Зъбите му са толкова бели. Квадратната му челюст е покрита от едва набола светлоруса брада. Иска ми се да я усетя до бузата си, под устните си. Близостта му сякаш е стеснила кръгозора ми — виждам единствено лицето му.
— Малко хора си падат по Айова — отвръщам.
Зейн взима една снимка, на която сме аз, сестра ми и баща ми.
— Какво работи баща ти? — Той посочва снимката.
— Детски хирург е — казвам. — Днес трябва да оперира някакво хлапе, което се е родило с червата вън от тялото.
Зейн поклаща глава.
— Доста впечатляващо. Имам предвид работата на баща ти, не бебето с червата.
— Знам — казвам с известна горчивина.
— А майка ти? — И двамата свеждаме очи към снимката в ръцете му, към мястото, където би трябвало да стои майка ми, но я няма.
Малко съм изненадана, че има смелостта да зададе такъв въпрос, след като е явно, че майка ми или е мъртва, или е заминала някъде, където няма място за мен, но се сещам, че още в първия ден ми бе казал, че баща му е починал. Разговорът някак естествено върви в тази посока.
— Рак на панкреаса. Отиде си, когато бях на единайсет.
Той кимва, сякаш съм потвърдила подозренията му.
— Сигурно не е лесно, когато си на такава възраст.
Взирам се в чашата си.
— Не беше лесно. Тоест, не е лесно. А и баща ми през цялото време го няма. Общо взето съм се превърнала и в баща, и майка на сестра ми. Не се прибра дори когато разбра за Софи.
Зейн издава някакъв съчувствен звук.
— Знам какво е. И майка ми не е на себе си от години. Откакто баща ми умря, живее в свой собствен свят.
— На колко години си бил?
— Самоуби се, когато бях на три. — Равният му тон така ме смайва, че не успявам да продумам. — Всичко е наред — продължава той, сякаш иска да ме успокои, задето не съм реагирала както трябва. — Не го помня. Бил съм твърде малък. Но имам една снимка, на която сме само двамата. Люлее ме на люлката. И се усмихва широко, но само с уста, а по очите му личи, че не е щастлив. Направил го около месец след тази снимка.
О, божичко! Искам да върна разговора назад, да се озова обратно в нереалния, пухкав облак, на който се носех преди минути.
Срамежливостта ми се стопява, пометена от споделените тайни. Пресягам се и хващам ръката му, плъзвам пръсти между неговите. Той ме стисва здраво.
После оставя чашата си и извръща глава към мен. Дъхът му е сладък, въпреки кафето, но е примесен с нещо друго — може би тъга? Притисва устни в моите.
Ето какво е целувката. В нея има всичко, което ми липсва от толкова отдавна. Контакт. Разбиране. Топлина. И всичко това нахлува в мен така стремително, че имам чувството, че ще се удавя. Не мога да дишам. Без да се замисля, го избутвам. Очите му се изпълват с болка.
На мига съжалявам за стореното. Отварям уста да се извиня, но той вече се е изправил.
— Трябва да си вървя.