Изчезва, преди да успея да възразя. Отпускам се на дивана запъхтяна и осъзнавам, че бих дала всичко да върна времето, да върна целувката. И това ме плаши. Фактът, че нещо толкова прекрасно и неуловимо би могло да се сбъдне, ме изпълва с ужас, защото съм сигурна, че все някога ще го загубя.
Няколко часа по-късно лежа и прехвърлям каналите, току-виж намеря нещо достатъчно интересно, което да ме държи будна, докато Мати се прибере. Няма да е зле да скокна до горе да си взема хапчетата, но се чувствам изцедена, залепнала за дивана. Нямам сили да се катеря по стълбите. Не, ще си стоя тук, ще гледам телевизия и ще чакам.
Клошари? Не.
Пълна къща? Не.
Истинският свят? Не.
Спирам на научния канал. Тече някаква програма, според която светът съвсем скоро ще свърши, и това донякъде ме разведрява — поне убиецът на Софи няма да успее да ме накълца на парчета. Гласът на говорителя ми действа безкрайно успокояващо. Усещам, че сънят най-после ме надвива. И накрая се предавам.
Моментално се плъзвам.
Черна кожена седалка. Вибрациите на включения двигател пълзят по краката ми и засядат в гръбнака ми. Различавам онази болезнено позната смесица от миризма на бензин и портокалов шампоан.
Скоч.
Но като че ли не съм в самия Скоч. Не. Момичето, в което съм се озовала, седи на другата седалка и разтрива меката част на ухото си между палеца и показалеца. И когато осъзнавам, че на ухото няма обеца, навързвам нещата. Амбър. Тъпата обеца, която прибрах от пода на тоалетната, явно е пробила джоба на дънките ми и е докоснала бедрото.
Амбър се обръща и виждам Скоч, втренчил поглед през предното стъкло. Отвън гледката се разстила като на длан. Скосени покриви, голи дървета и запалени улични лампи. И преди съм идвала тук, Лукаут Пийк. С Ролинс дойдохме тук онзи единствен път, когато пуших трева. Лежахме на капака на колата му, взирахме се в звездите и се чудехме дали има все пак някой друг в необятното звездно небе. Същинско клише.
— Не бива да казваш на никого — обажда се Скоч.
Май се включвам насред сериозен разговор.
— Беше само веднъж. А и взехме мерки. — Гласът му е отчаян и съм сигурна, че говори за бебето. — Вероятно изобщо не е мое. Саманта твърди, че видяла Софи да се вози с господин Голдън след училище. Кой знае с колко още хора е спала!
Амбър най-после проговаря.
— Кога разбра, че е бременна?
— Миналата седмица. Преди… — Той не довършва, вместо това отпива от бутилката, която стиска между коленете си.
По бузите на Амбър отново потичат сълзи. Интересно как се е озовала тук, в колата на Скоч, паркирана на Лукаут Пийк. Дали го е срещнала случайно след погребението? И я е поканил да се повозят? Предполагам, че са били като две заблудени комети, сблъскали се една в друга — пияният Скоч и обезумялата Амбър.
— Мислиш ли, че затова го е направила? — пита Амбър.
Скоч удря с ръка по волана.
— Не знам. Първоначално твърдеше, че щяла да си го задържи, да замине някъде. После каза, че не знае дали ще се справи. Трябваше просто да го махне.
Как ми се иска да се вмъкна в главата му, да разбера какво мисли. Дали е изпаднал в паника, когато Софи му е казала, че е бременна? Дали е настоявал да направи аборт? И дали тя е отказала?
Дори да успея да се плъзна в него, пак няма да мога да прочета мислите му. Не се получава по този начин. Просто ще виждам света през неговите, а това никак не ми допада.
Амбър скръства ръце върху корема си и започва да се клати напред-назад.
— Това би съсипало всичките ми планове. Целия ми живот.
Скоч отпива пак от бутилката и тръсва глава, сякаш течността го прогаря. После се навежда към Амбър и я целува по врата. Амбър издишва рязко, нещо средно между въздишка и стон. Когато ръката му се плъзва между бедрата й, усещам накъде вървят нещата. В съзнанието ми нахлуват спомени и вместо на тясната предна седалка на мустанга, се озовавам на пейката в мъжката съблекалня. Залива ме вълна от погнуса, докато Скоч я докосва, сякаш наблюдавам същото, което бе сторил и с мен. Толкова е извратено.
Тялото на Амбър реагира на ласките и тя се привежда към него. Вече не ми пука дали е в безопасност. Тревожа се за собствения си разум. Ако се окажа приклещена тук, докато го правят, със сигурност ще полудея. Но слава богу, усещам, че се измъквам.
Олеква ми, когато осъзнавам, че съм си у дома. Сърцето ми блъска силно в ребрата и спомените от танцовата забава бучат в главата ми. Вместо предаването за предстоящия апокалипсис, сега текат кадри за размножителните ритуали на павианите. Потръпвам и грабвам дистанционното, за да изключа телевизора.