Тичам нагоре по стълбите, като прескачам стъпалата по две наведнъж. Нямам търпение да стигна до стаята си. Да се добера до хапчетата. Дръпвам раницата и пъхам ръка вътре, опипвам за познатата форма на шишето. Завъртам капачката, обезопасена срещу детски пръстчета, и белите таблетки се търкулват в шепата ми, после в устата. Гълтам ги без вода, без никакво колебание.
Едва когато усещам как се плъзват в гърлото ми, сърцето ми възстановява ритъма си. Заклевам се никога повече да не свалям гарда. Потъне ли тялото ми в несвързания свят на сънищата, ставам напълно беззащитна. По-добре изобщо да не спя, отколкото да се озовавам в присъствието на потенциални изнасилвани. На убийци.
Прекарвам цялата нощ в леглото и гледам стари епизоди на „Бъфи, убийцата на вампири“ по телевизията. Представям си как стискам заострен кол и преследвам неясна фигура с маска на лицето и нож, изцапан с кръвта на Софи. Събарям човека на земята и дръпвам плата, който крие лицето му. Скоч. Вдигам кола високо над главата си и го забивам дълбоко в гърдите му. Тялото му се разпада на прах и земята го поглъща.
Четиринадесета глава
На другата сутрин стоя безкрайно дълго под душа и се опитвам да залича всякаква следа от Скоч с шампоана си с аромат на ванилия. Мога да прекарам тук целия ден, под водопада на топлата струя, но сестра ми се развиква да побързам. Увивам се в една поразнищена кафява кърпа и отварям вратата.
— Крайно време беше! — тросва се Мати.
Подминавам я и се връщам в стаята си, нахлузвам чифт избелели дънки и тениска с Мини Маус, после прокарвам гребен през розовата кошница на главата ми, което отприщва поредица ругатни. От огледалото ме гледа някакво момиче с тъмни кръгове под очите.
В кухнята заварвам бележка от баща ми.
„Наложи се да изляза по-рано. Ще се видим довечера.“
Всъщност донякъде чувствам облекчение, че сме се разминали. Щеше да забележи сенките и да пита дали си пия провигила като послушна малка нарколептичка, а може би нямаше да имам сили да излъжа.
Докато пъхам една канелена гофрета с кафява захар в раницата си, виждам през прозореца Саманта да спира отпред. Мати връхлита в кухнята, грабва един поувехнал банан и хуква навън, като пътьом се провиква, че закъснява за тренировка. Саманта потегля със свистене на гуми.
Ако ще ходя пеша, не е зле и аз да побързам. Взимам лилавото си палто от закачалката в коридора и го надявам в движение.
А насред алеята, облегнат на бял понтиак, ме чака Зейн. Русата му коса е чорлава и той изглежда така, сякаш не е мигвал.
— Здрасти — казвам, внезапно смутена от вида си. Да бях сложила малко грим. Или поне да бях прикрила кръговете под очите с малко коректор.
— Здрасти. Реших, че може би ще искаш някой да те закара. Нали нямаш кола? — Той оглежда алеята.
— Не — тръгвам към него. — Тоест, не, нямам кола. И ще ми е много приятно да ме закараш. Благодаря.
Той задържа вратата отворена, за да се кача, после заобикаля към шофьорското място. В краката ми се въргалят смачкани пластмасови чаши и опаковки от „Сникърс“. Когато завърта ключа, в тъпанчетата ми блъсва песен на Nirvana. Зейн завърта копчето наляво и звукът утихва до по-приемливо ниво.
— Съжалявам.
— И аз съжалявам — измрънквам, после притискам длан в устата си. „Идиотка.“
— За какво? — Изглежда учуден.
— Задето те избутах. Просто се изненадах.
Той свежда поглед.
— Е, не трябваше да те целувам. Все пак почти не се познаваме. — Дава заден ход, спира на алеята и се оглежда и в двете посоки, преди да излезе на улицата.
Иска ми се да му кажа, че целувката си беше съвсем на място. И че ми е било приятно. Че го харесвам толкова много, че чак изпадам в паника. Но вместо това казвам:
— Значи, си падаш по Nirvana, а?
— О, да. Кърт Кобейн ми е идол.
— Като се изключи самоубийството, а?
Опитвам се да се пошегувам, но се сещам за баща му.
— О, божичко. Съжалявам. Не исках… — Не довършвам.
И двамата мълчим през петте минути път до училището.
Кърт Кобейн говори вместо нас.
Стигаме кабинета по английски език около трийсетина секунди, преди да удари звънецът. Вътре нещо не е както трябва. След миг осъзнавам кое е странното — госпожа Уингър стои насред стаята и се усмихва на всички, очевидно решена да проведе истински час, вместо да седи прегърбена пред компютъра и да реди пасианси.