— Ами, нали се сещаш за онова момиче, което загина? Софи?
Зейн кима.
— Един полицай дойде да разпитва сестра ми за Софи. И спомена, че е била бременна.
— Майко мила!
— Аха. Както и да е… мисля, че знам кой е бащата. Нали се сещаш кой е Скоч Бекър?
Зейн простенва.
— Нима бих могъл да забравя някого с такъв прякор? Той е очарователният младеж, който ми предложи да се захвана с футбол. Каза, че съм достатъчно готин, та да се уредя с мацките, които вече не са му по вкуса.
Замълчавам за миг, понеже приемам изказването твърде лично.
— Отврат. Както и да е, в деня, в който Софи умря, чух Скоч да се хвали на едно от приятелчетата си, че е спал с нея.
Зейн гледа право напред.
— Това е… ужасно.
И аз на свой ред зарейвам поглед към празното игрище. Така ми е по-лесно да говоря, отколкото ако се взирам в очите му и се опитвам да преценя какво мисли. А това, което се каня да кажа, би могло да провали всичко, което се е зародило между нас през последните няколко дни. Нищо чудно да реши, че съм луда, параноичка, както намекваше и бележката на Саманта от часа по английски.
А може би не.
— Е, добре, луда ли съм да смятам, че Софи може и да не се е самоубила? — Все така не смея да го погледна. Вместо това вдигам едно кафеникавооранжево листо и се захващам да го късам на парченца.
Минават няколко секунди.
— Какво имаш предвид? Ако не се е самоубила, тогава кой я е убил?
Още няколко секунди.
— Мислиш, че Скоч я е убил? Заради бебето? Убил я е и е инсценирал самоубийство? — Не звучи никак убеден, но пък май не смята идеята за толкова налудничава, та да се наложи да ме приберат в килия с тапицирани стени.
— Просто разсъждавам — казвам уклончиво. — Хей, Скот Питърсън е убил жена си, докато била бременна. Хем са били женени. А Скоч е можел да загуби много. Вероятно щеше да се наложи да се откаже от стипендията за колежа и да си намери работа при някой търговец на коли. И никога нямаше да може да се измъкне от Айова.
Зейн се привежда напред и замислено потърква брадичката си.
— Предполагам, че е така. И все пак, струва ми се доста невероятно — да убие човек само за да не си изгуби стипендията?
Бих могла да му кажа какво ми направи Скоч в първи курс. Но така ще се превърна в „развалено момиче“, а хич не ми се иска. Решавам да му предложа друга теория.
— Добре, ето друга възможност. Учениците говорят, че Софи се е возила насам-натам с господин Голдън. Ами ако той е бащата? Определено би имал мотив да убие Софи, нали? Иначе рискува работата си. Може да иде в затвора, задето е спал с малолетна. Но ако я отстрани и изкара, че е било самоубийство, ще е извън опасност.
Зейн извива устни, сякаш внимателно преценява какво да каже.
— Мооооже би. А може би просто наистина се е самоубила, Силвия. Така де, точно това правят хората, когато чувстват, че нямат изход.
Усещам как самоубийството на баща му тежи във въздуха между нас. Зейн, вероятно по-добре от всеки, е наясно как всеки следващ ден наклонява везната, така че накрая да решиш да посегнеш на живота си. Работата е там, че не познава Софи. Ако я познаваше, вероятно щеше да е по-склонен да погледне от друг ъгъл.
— Не казвам, че грешиш, Силвия. Казвам само, че в такива случаи обикновено най-простото обяснение се оказва вярното. Софи е била бременна. И не е знаела какво да направи. Вероятно се е страхувала. Смятала е, че няма изход. На мен това ми звучи като рецепта за самоубийство.
Трябва да призная, че има логика.
Известно време мълчим, а аз оставям топлината на тялото му да проникне в моето. Сещам се за онзи случай, когато двамата с Ролинс се преструвахме на сиамски близнаци. Само дето тогава нямах чувството, че сърцето ще пробие ребрата ми.
Чувам звънеца отдалече. Часът е свършил. Време е да се върна в личния си ад — гимназията. Зейн смъква якето и го увива около раменете ми, така че топлината ме обгръща отвсякъде.
— Хайде — казва. — И гледай да не настъпиш някое стъкло. Не мога да си позволя да идеш при сестрата и да се запознаеш с някой друг.
Петнайсета глава
Двамата потъваме в потока ученици, излял се в коридора. Някой ме хваща за рамото и когато се обръщам, виждам една руса мажоретка, с която навремето бяхме почти приятелки. Очите й светят, не може да си намери място от вълнение.