— Ти си бил — прошепвам. — В часа по английски. Твоята бележка е била.
Устните му се извиват в усмивка.
Времето спира. И точно в този момент не ми пука дали всичко ще свърши някой ден. Страхът да не се превържа мигом отстъпва пред копнежа да направя този миг колкото се може по-значим, колкото се може по-завършен.
Ръката ми се вдига към лицето му и докосва бузата му. Привеждаме се един към друг и се целуваме, съвсем леко. Устните му имат вкус на череши. Не съм и предполагала, че може да е толкова вълшебно.
Когато най-после се измъквам от колата на Зейн, забелязвам, че колата на баща ми е паркирана в алеята — необичайна гледка посред бял ден. Мислех, че е в болницата и се опитва да внесе ред в документацията си.
Влизам в къщата, пускам раницата на земята и тръгвам към кухнята да си налея вода. Но някакъв странен звук ме накарва да замръзна насред фоайето. Някакво шумолене — не, някой шепне. Звукът идва от кабинета на баща ми. Промъквам се по-близо и напрягам слух да чуя какво говори.
— Просто престани — съска яростно баща ми. — Нали ти казах. Моля те, не ми се обаждай повече. — Пауза, после баща ми продължава: — Не. За мен всичко е приключило. Дочуване.
Замръзвам. Нареждам си да се обърна, да ида в кухнята и да си налея вода, но мускулите ми отказват да ме слушат. С кого ли говори баща ми? Като че ли се опитва да сложи край на някаква връзка. Но той не ходи по срещи… нали?
Баща ми се появява на прага, стиснал мобилния си телефон, а лицето му е някак състарено. Дълбоки бръчки са се врязали около очите и устата му. Прегърбил се е. Вдига очи, изненадан да ме види.
— Вий — сепва се. — Откога стоиш тук?
Свивам небрежно рамене.
— От скоро.
Той пъха телефона в джоба си и дръпва якето.
— Трябва да ида до магазина, за да взема някои неща. Имаш ли нужда от нещо?
— Не — отвръщам.
— Добре, Няма да се бавя.
И излиза.
Стоя на прага към кабинета му и се мъча да проумея що за разговор съм подслушала. Честно казано, винаги съм си мислела, че баща ми ще си остане сам до края на живота си. Никога не ми е хрумвало, че може да пожелае да се вижда с друга жена след смъртта на майка ми.
Снимката на мама върху бюрото му като че ли ме тегли натам. От сватбата им е. Усмихва се широко срещу фотоапарата, сякаш целият й живот е пред нея, сякаш нищо лошо не би могло да се случи. Сякаш никога не би могла да умре, а баща ми не би могъл да обича друга, освен нея.
Гледам я и ме изпълва тъга. Едва преди минути се целувах с едно невероятно момче и може би дори за първи път истински се влюбвам. Изоставила всякаква предпазливост, си позволявам да обикна някого. Но ето го доказателството, че всичко хубаво, независимо колко е прекрасно, неизбежно стига до своя край.
Обръщам се и тръгвам бавно по стълбите, а сърцето ми така тежи, че едва пристъпвам.
Седемнайсета глава
Вечерята се точи безкрайно неловко.
Мати седи, върти лъжица в ръце и избягва да поглежда баща ни. Той пълни купичките ни с димящо чили и мълчаливо ги поставя пред всяка от нас. По този начин се извинява, задето не е бил до Мати след смъртта на най-добрата й приятелка, а и задето разчита на мен да върша всичко. Чудя се дали не се опитва да компенсира и за нещо друго, може би, че не е съвсем искрен с нас. Че крие връзката си с онази жена.
Той се пресяга през масата, взима няколко солети, за да ги натроши в чилито си, и пита небрежно — като че ли твърде небрежно:
— Какво се случи с Амбър днес, Мати?
Мати се взира съсредоточено в лъжицата си.
— Наговори ми едни глупости за Софи.
— Какви глупости? — Баща ми хапва и дъвчи ритмично, без да откъсва поглед от лицето на Мати.
След дълга пауза, Мати отговаря:
— Че била бременна от Скоч Бекър.
Баща ми преглъща и се намръщва.
— А това защо те разстройва?
Мати почуква с лъжицата по масата.
— Защото твърди, че затова се е самоубила, а аз съм сигурна, че не е така.
— Затова ли я удари?
Мати изпуска вилицата на масата.
— Не съм я удряла! Тя ме удари. Аз само й казах, че е гаднярка. И беше излишно да ме наказват.
Баща ми запазва хладнокръвие.
— Е, господин Наст не може да остави учениците да се бият по коридорите. Все пак трябва да ръководи училището. Длъжен е да поставя някакви граници, въпреки че…