Завива ми се свят. Зад очите ми се надига тъпа болка.
Всеки момент ще припадна.
И тогава осъзнавам, че съм облечена в тениската, която Ролинс ми подари.
Около мен изниква трева — но не съм на поляна, а на игрище, виждам бялата маркировка, която описва периметъра. Виждам и тъмния, но добре познат силует на училището. Зад него звездите пеят в черното небе.
Ролинс прекосява игрището и се насочва към една от вратите. Чувствам се особено. Движенията на тялото му и отпуснатата му походка са ми толкова познати, но не и от този ъгъл. Интересно, как за цяла година нито веднъж не съм се плъзвала в него. По-рано мислех, че се дължи на сдържаните му чувства. Никога не оставя емоционален отпечатък върху каквото и да било.
Освен върху тениската, която ми подари. Колко странно!
Когато приближава вратата, различавам силует — някой го чака, момиче. Неочаквано ме пробожда ревност. Не знаех, че излиза с някого. Толкова ли сме се отдалечили, че да не ми каже?
Косата на момичето блести на смътната светлина от една далечна улична лампа. Познавам само едно момиче с такъв оттенък на шоколадовокафяво. Това е Амбър. Амбър Прескот.
Сега вече съм напълно объркана. Вярно че Амбър никога не е крила, че харесва Ролинс, но досега не й е обръщал внимание. Какво става тук?
Когато приближава на около пет метра от нея, го чувам да казва:
— Благодаря ти, че дойде.
Амбър се усмихва и бръква в черно-бялата си чанта марка „Прада“, метната през рамото й. Вади смачкан пакет, но в тъмнината не успявам да различа какво е.
— Радвам се, че се обади. Чувствах се малко самотна.
Ролинс отваря уста да отговори, но съзнанието ми го напуска, преди да чуя какво казва. Стреснато се изправям и едва си поемам въздух. Смъквам тениската и я хвърлям на пода.
Телефонът ме събужда призори. Изправям се в леглото и го търся опипом. Явно все пак съм заспала по някое време, въпреки пълната шепа кофеинови таблетки, които изгълтах след срещата на Ролинс и Амбър.
Така звъни, когато се обажда баща ми, с онази мелодия, която ме накара да си инсталирам миналата година, когато се бях побъркала покрай изпитите — Don’t Worry, By Happy. Кълна се, че е по-дразнеща и от будилника ми.
— Татко? Пет и половина е.
— Вий, трябва да ти кажа нещо.
Веднага ми става ясно, че се е случило нещо ужасно. С тези думи започваш, когато трябва да съобщиш нещо лошо. Когато искаш да кажеш на детето си, че Дядо Коледа не съществува. Или че кола е прегазила котето му.
Или нещо далеч по-страшно.
Изправям се рязко и притискам телефона в ухото си.
— Какво има?
— Родителите на Амбър звъняха. Снощи не се е прибрала. Чудеха се дали не е с Мати. — Това не е всичко. Усещам по гласа му, че има още нещо.
— И?
— Миличка, Амбър е мъртва. — Думите му са така категорични, казаното — така необратимо, че оставам без дъх.
Няколко секунди не успявам да продумам, опитвам се да си припомня кога за последен път видях Амбър. Пред кабинета на директора. Тогава за последен път я видях със собствените си очи.
Но бях с нея докъм десет вечерта.
Или по-скоро, Ролинс беше с нея.
Премествам телефона на другото си ухо.
— Господин Голдън чул изстрела и открил тялото й на футболното игрище — това не е ли учителят ти по психология? Явно още е бил в училището, готвел си е уроците за следващия ден. Един бог знае какво е правел толкова късно. Кой учител стои до десет часа? Според полицията… май пак става дума за самоубийство.
Готова съм да се обзаложа, че не е самоубийство. Както и смъртта на Софи не е самоубийство.
— Вий, добре ли си? — Иска да се увери, че ще се съвзема, че ще съм във форма да се погрижа за Мати. Нима имам избор? Налага се да съм добре. Трябва да я предпазя.
Две мажоретки вече са мъртви. Може тя да е следващата.
— До довечера ще се прибера, чуваш ли? Тук имаме тежка ситуация. Искам да стоиш с Мати, докато не се прибера. Днес няма да имате часове. Полицията е отцепила района.
Веднага си представям сцената — жълтата лента опасва футболното игрище и трепти на вятъра. И очертаното с тебешир, там, където са намерили тялото. Дали тебеширът оставя следа върху тревата?