Баща ми прекъсва мислите ми.
— Става ли? Вий? Ще се справиш ли?
Кимвам, но той няма как да ме види.
— Да, добре съм, татко. А да й кажа ли?
Чувам как въздъхва дълбоко.
— Май най-добре е да й кажеш. Ще се оправите ли? — В гласа му се прокрадва чувство на вина. Поредното нещастие вкъщи без неговата подкрепа.
— Не се тревожи — казвам и пак се сещам за онази песничка. Be Happy. — Ще се погрижа за всичко.
Осемнайсета глава
Стоя в кухнята, бъркам смес за палачинки и размишлявам как да кажа на Мати. Май няма подходящ начин. Добре че не съм лекар. На баща ми вероятно непрекъснато му се налага да търси подходящи думи, за да съобщи лоши новини. Интересно, защо тогава никак не го бива. Може би по-добре да помисля какво би казала мама, ако беше на мое място.
Изливам малки кръгчета от сместа в нагорещения тиган, после грабвам шепа шоколадови мидички и ги пускам една по една върху палачинките. На вратата се почуква и аз подскачам стреснато. Надничам през прозореца и виждам Ролинс на верандата. За миг замръзвам, после клякам, за да не ме види. Не го правя съзнателно, действам по инстинкт. Колкото и да се опитвам, не мога да намеря обяснение как така Амбър е загинала точно след срещата с Ролинс.
Той почуква отново. Стисвам очи.
„Махай се!“
След около пет минути се надигам от пода и надниквам през прозореца. Верандата е пуста. Ролинс си е тръгнал. Въздъхвам от облекчение.
Прехвърлям палачинките в чиния. После дълго време стоя пред хладилника и гледам снимката на мама от колежа — загоряла, слаба и усмихната, с руса коса и бял потник. Под нея е залепена снимката на сестра ми при завършването на осми клас. С баща ми сме застанали от двете й страни и сме й направили ушички с пръсти. На всеки друг хладилник тези снимки биха изглеждали като пано от щастливи спомени, но на нашия са единствено ироничен намек за онова, което някога е съществувало, което можеше да съществува и сега. Щастливо семейство.
Дръпвам вратата на хладилника и взимам сиропа, за да залея палачинките на сестра ми, точно както ги обича.
Бутам вратата на Мати с крак и внасям подноса с палачинките и чиния портокалови резенчета. Внезапно осъзнавам колко е глупаво — нима порция палачинки би могла да смекчи удара, че още една от приятелките й е мъртва? Държа се досущ като баща ми. Правя няколко крачки назад, слагам подноса на пода в коридора и влизам отново. Ще действам по моя начин.
Тя сумти насън, а миглите й хвърлят гъсти сенки върху бузите й. Завладява ме странно желание — да пропълзя в леглото до нея, да я прегърна, да усещам как тялото й се надига с всяко поемане на дъх. Вместо това дърпам завесите, за да пусна слънцето с надеждата да озари мрака, който ще настъпи с думите ми.
— Мати! — Сядам до нея и я разтърсвам леко. — Мати, събуди се!
Тя отваря едно око и ме поглежда. После рязко се изправя и отмята розовите завивки.
— Колко е часът? О, боже, ще закъснея за тренировка. Какво — на палачинки ли мирише? Неделя ли е? — Тя се взира объркано в мен.
— Мати, трябва да ти кажа нещо.
Тя замръзва, а на лицето й се изписва мрачно предчувствие. Мускулите й се напрягат, сякаш се готви за удара.
— Днес няма да ходим на училище. Амбър е мъртва. — Без никакво увъртане, само грозните, сурови думи. Дръпнала съм рязко лепенката и чакам да изпищи.
Раменете й висват, после очите й се изпразват. Буквално виждам как казаното си проправя път през отделните мускулни групи, които една по една отказват. Първо лицето й. После ръцете. После тялото. Тя се смъква в леглото без никакво изражение.
— Намерили я на футболното игрище. Смятат, че се е самоубила. — Още докато говоря се чудя кои са тези те. Смътно си представям как полицай Тийън и група униформени фигури бавно обикалят терена в търсене на улики.
Мати мълчи.
Страх ме е да я оставя сама, така че изтичвам до стаята, грабвам няколко диска и старото ми мече Клио. Пъхам диска на Smashing Pumpkins в компютъра на Мати, защото него слушам, когато чувствам, че губя контакт с живота. Гласът на Били Коргън е като балсам.
Тиквам Клио в ръцете й и казвам:
— Мати? Ще се справиш. Обещавам ти. — После се покатервам в леглото и увивам ръце около нея; представям си, че сме се загубили някъде из Антарктика и само топлината на тялото ми може да я спаси. Странно, но започва да трепери едва след като я прегръщам.