Недоспиването започва да ме настига. Пия чаша след чаша кафе, но клепачите ми продължават да тежат. Опитвам се да стоя права, да си намирам работа. Ходя да наглеждам Мати на всеки половин час. На обяд й занасям сандвич и малко кисело мляко. Но храната остава недокосната на нощното й шкафче.
След като се насилвам да хапна малко от сандвича си, отивам до банята. Усещам, че ще изгубя съзнание. Пълня чаша с вода и гълтам няколко таблетки кофеин, но явно съм изпуснала момента. Твърде късно осъзнавам, че държа чашата със Скуби Ду, от която бе пил полицай Тийън онзи път у нас.
Твърде късно осъзнавам, че вероятно е оставил отпечатък върху чашата.
Твърде късно осъзнавам, че всеки момент ще се плъзна. Свличам се на пода.
Полицай Тийън се поти. Ризата му е влажна. Онзи ден, у дома, изглеждаше съвсем спокоен и хладнокръвен, докато разпитваше Мати. Но сега сърцето му думка напрегнато. Явно умее да прикрива чувствата си.
Стои насред гола стая с циментови стени, обзаведена единствено с маса и два сгъваеми стола. Висящата от тавана флуоресцентна лампа осветява всички ъгли. Почти цялата дължина на една от стените е заета от огледало. Гледала съм достатъчно филми, за да знам, че от другата страна има хора. До масата, с вид на смъртно болен, седи господин Голдън.
Полицай Тийън вади от джоба си същото малко тефтерче, в което пишеше и когато разпитваше Мати, а после и молив.
— Хайде пак да ми кажете, защо бяхте в училището снощи? — Той се обръща с лице към господин Голдън.
— Не се чувствах добре, така че подготвях уроците за заместничката. — По челото на господин Голдън избиват капки пот.
— В колко часа беше това?
— Ами, около десет без петнайсет.
Полицай Тийън си отбелязва часа.
— Разкажете ми какво се случи след това. Не пропускайте нищо.
Господин Голдън си поема дълбоко въздух.
— Ами, махнах на Еди, нощния пазач, и влязох в кабинета си. Написах плана за урока на дъската и наредих листовете с упражненията на бюрото. После си тръгнах.
— Колко време ви отне това? — Полицай Тийън замислено почуква с молив по тефтера.
— Петнайсет минути. Може би двайсет.
— И тогава чухте изстрела?
Господин Голдън затваря очи.
— Да. Около десет и петнайсет.
— И какво направихте?
Господин Голдън отваря очи.
— Излязох на игрището, откъдето се чу изстрелът. И намерих… веднага се обадих на 9111413.
Полицай Тийън прави пауза преди следващия въпрос. Усещам, че се затруднява как да го формулира. Най-накрая пита:
— Господин Голдън, какви бяха отношенията ви с Амбър Прескот?
Господин Голдън е като зашеметен.
— Нейният клас имаше шести час при мен.
— И нищо друго извън това? Не сте ли разговаряли извън училище?
— Не — Господин Голдън звучи объркан.
— Ами Софи Джейкъбс? Какви бяха отношенията ви с нея?
— С нея имахме осми час.
— Някои ученици твърдят, че са я виждали да се вози във вашия автомобил. Вярно ли е това?
Господин Голдън нервно свива рамене.
— Случвало се е да я закарам вкъщи.
— И само толкова?
Господин Голдън прави пауза и полицай Тийън използва момента.
— Господин Голдън, знаехте ли, че Софи Джейкъбс е била бременна?
Господин Голдън навежда глава. След безкрайно дълго мълчание, прошепва:
— Да.
Събуждам се от виковете на Мати. Като че ли викат няколко души, полифония от ужас и страх. Лежа сгърчена на пода в банята.
— Мати, спри. Всичко е наред. Добре съм. — Пълзя към нея и с мъка се изправям на крака. Тя мушва глава в извивката на врата ми и виковете й утихват.
Чувам предната врата да се отваря.
— Момичета? — подвиква баща ми. Мати ме пуска и хуква към него. Тръгвам след нея по стълбите и гледам как се прегръщат. Той я притиска силно и ми се приисква и аз да можех да усетя топлината му.
— Добре ли сте? — Глупав въпрос. Даже леко се изчервява.
Разпитът на господин Голдън продължава да тече някъде в съзнанието ми. Трябва да се измъкна, да ида някъде и да подредя мислите си.
— Излизам — обявявам и грабвам якето си от закачалката.
— Къде отиваш? — пита рязко баща ми и ме хваща за китката паникьосан. Знам, че го е страх да остане сам с Мати и болката й, но имам нужда да се откъсна за малко. Издърпвам ръката си.