Когато пристигаме, се налага да паркираме от другата страна на улицата, понеже футболното игрище и по-голямата част от паркинга са опасани с жълта полицейска лента.
Групичка ученици от клуб „Мъдър избор“ упътват идващите към физкултурния салон. Облечени са с тениски с надпис: ЧУВСТВАТЕ ЛИ СЕ ТЪЖНИ? ПОГОВОРЕТЕ С НЯКОГО. Седалките са претъпкани с неспокойни ученици и неколцина родители с угрижен вид. За миг се спирам в подножието и оглеждам трибуните. Ролинс го няма. Нито пък Скоч.
Въздухът направо вибрира от слухове. Всеки си има своя теория какво се е случило с Амбър. Някои шушукат, че ревнувала заради връзката на Софи с господин Голдън. Други твърдят, че се е самоубила от чувство за вина, задето е тласнала Софи към самоубийство. Всички знаят, че тя е изпратила голата снимка на Софи на целия отбор по футбол.
Иде ми да се разкрещя: „Софи не се е самоубила. И Амбър не се е самоубила. Сред нас има убиец и трябва да се пазите!“. Но вместо това съсредоточавам цялото си внимание в това да слагам крак пред крак, докато двамата със Зейн се катерим нагоре по трибуните. Намираме си места в дъното, откъдето виждаме всички ученици и изнервените, неспокойни учители.
Зейн стисва ръката ми.
— Всичко ще е наред. — Макар да съм сигурна, че греши, все пак оценявам жеста му.
На пода на салона са издигнати три гигантски екрана. Средният е сложен успоредно на трибуните, а другите два са насочени под ъгъл навътре. Внезапно лампите угасват и апаратът залива екраните с образи и думи на фона на силна рок музика. Изображенията са на привлекателни, но потиснати младежи. Червенокосо момиче се кара с приятелките си. Момче с бейзболна шапка се мотае унило на стълбите пред училището си, после обляга глава в длани. Красива блондинка стои пред огледалото и замислено съзерцава шишенце с хапчета.
Между снимките се появяват думи като „тъга“, „самота“ и „депресия“. Представлението продължава около пет минути, а после изскача последният кадър и се разтяга върху всичките три екрана. Номерът на гореща телефонна линия за онези, на които им минават мисли за самоубийство.
— Май ще повърна — измърморвам.
Горещо ми е. Не мога да дишам. Трябва да се махна.
Пускам ръката на Зейн и се надигам. Той също се изправя, иска да дойде с мен, но аз го отблъсквам. Предпочитам да съм сама. Трябва ми пространство, за да дишам. Някак успявам да сляза до долу и да се измъкна от салона.
Въздухът в коридора е доста по-хладен. Облягам се на една витрина за трофеи, пълна с лъскави златни футболни и баскетболни топки, и затварям очи в опит да разбера какво толкова ме бе смутило в салона — като се изключи очевидният факт, че всичко се въртеше около напълно грешни предположения.
Но си мисля, че щеше да ми прилошее дори и ако Софи и Амбър действително се бяха самоубили. Имаше нещо твърде комерсиално в цялата работа, нещо фалшиво. Сякаш поредицата от кадри бе режисирана от MTV. Като в риалити шоу, озаглавено „Някой избива мажоретките и се опитва да инсценира самоубийство“.
Когато гаденето преминава, тръгвам по коридора към дамската тоалетна. Завивам зад ъгъла и замръзвам на място.
Насред коридора Скоч рови в едно от шкафчетата.
Правя крачка назад, за да се скрия от полезрението му. Какво прави Скоч в коридора на осмокласниците? След няколко секунди чувам вратата на шкафчето да се затръшва. Напрягам се, когато чувам стъпките му, но те се отдалечават. Тръгнал е в обратната посока.
Предпазливо показвам глава иззад ъгъла, за да видя дали наистина си е тръгнал. Зървам задната част на якето му, когато завива по коридора и се насочва към изхода за ученици. На пода лежи нещо черно.
Броя до десет, да не би да се усети, че е изпуснал нещо, и да се върне да си го прибере. После излизам от скривалището си и приближавам черния предмет. Кожена ръкавица.
През главата ми се стрелва мисъл: „Може пък да ми влезе в употреба“.
Не знам как не съм се сетила по-рано. Винаги съм считала плъзването за недостатък, нещо, което се случва без моето съгласие. Ами ако има начин умишлено да се плъзна в Скоч чрез ръкавицата му?
Мисълта да се вмъкна в главата на Скоч ме вледенява. Всеки път, когато го видя, буквално ми прилошава. Едва издържах срещата с него, докато бях в тялото на Амбър. Дали ще съм в състояние умишлено да се плъзна в него?
Представям си сестра си — у дома, в леглото, потънала в амбиенова кома. Безпомощна. Ако не направя нещо, за да разбера кой е убиецът, нищо чудно тя да е следващата.