По някаква непонятна причина устните ми отказват да помръднат, не успявам да изрека думите, които са изписани на сърцето ми. Затова, вместо да говоря, го прегръщам с всичка сила.
Двайсета глава
Седя в леглото и се прозявам. Не съм поемала кофеин от близо девет часа — откакто тръгнах за училище. А когато не си изпия кофеина, ми се случват гадни неща. Главоболие, раздразнителност, гадене.
„Но ще си струва, ако успея да разбера какво се е случило със Софи и Амбър, преди убиецът да удари отново“, казвам си и разтърквам слепоочия.
Когато клепачите ми натежават като олово, решавам, че е време. Хващам ръкавицата на Скоч с голите си пръсти. Потърквам леко материята, макар да настръхвам при допира с грубата тъкан.
И чакам.
Но нищо не се случва.
Продължавам да чакам.
Нищичко.
„Май няма да е толкова лесно, колкото си мислех“, казвам си и плясвам ръкавицата върху бедрото си. Възможно е Скоч да не е оставил емоционален отпечатък. Така де, няма вид на особено чувствителен.
Какво ще правя, ако не се получи? Представям си, как се вмъквам в къщата на Скоч през нощта и грабвам нещо, за което със сигурност му пука. Футболна топка или списание с голи момичета. Но само си фантазирам. Тъпо ще е да се промъкна в къщата на потенциален убиец. Значи, тая работа с ръкавицата задължително трябва да се получи.
Телефонът ми иззвънява. Пак Ролинс. Звъни цял следобед. Не вдигам, така че всеки път се включва гласовата поща. В началото ми оставяше съобщения да му се обадя. Сега просто затваря, като вижда, че не вдигам.
Не че не искам да говоря с него. Напротив. Искам да ми обясни какво е правил с Амбър на футболното игрище само минути преди смъртта й. Проблемът е, че не мога да го попитам. Няма как да обясня откъде знам. А докато не разбера със сигурност кой е убил Софи, не мога да рискувам да го допусна близо до себе си — и, което е по-важно, до Мати.
Телефонът млъква.
Чудесно.
Съсредоточавам се отново върху задачата си. Потърквам ръкавицата в бузата си и вдъхвам аромата на Скоч. На пот и портокалов шампоан. На онази отдавнашна нощ. Стомахът ми се преобръща.
Секундите отминават. Доспива ми се неудържимо.
Стаята притъмнява и загубвам контакт с настоящето.
И се плъзвам.
Озовавам се в тъмна стая, осветена единствено от телевизора, който предава футболен мач. Цялата стена е облицована в ламперия, имитираща дърво. На стените висят няколко плаката в рамки — на футболисти, които не разпознавам. Лежа в кожен фотьойл и държа кутийка с нещо студено в ръка. Скоч надига кутийката и отпива. Очаквам нещо сладко и горчивият вкус, който изпълва устата ми, ме сварва неподготвена.
Бира.
От къде на къде Скоч пие бира у дома си посред бял ден?
Той отваря уста и някакъв дълбок глас — далеч по-дълбок от този на Скоч — подвиква:
— Триша? Триш! Нали ти казах да ми направиш сандвич, дявол да го вземе.
В полезрението ми изниква дребна жена, понесла нова бира в една ръка и чиния в другата.
— Извинявай, Ханк. Прибирах прането.
Ханк.
А не Скоч.
Плъзнала съм се в баща му.
По дяволите!
Събуждам се в леглото си, а под главата ми има възглавница.
Някой почуква на вратата ми и отваря, без да изчака да отговоря.
— Вий? — Баща ми наднича вътре. — Донесе ли учебниците на Мати?
— Ъм, да — казвам и се изправям в леглото. Посочвам купчинката учебници върху люлеещия се стол на мама. По всичките има следи от червената боя, макар да се опитах да ги почистя. — Само дето ги оставих в коридора, докато ида до тоалетната, и тъкмо в тоя момент мина разсилният с една кутия боя. И се спъна…
Поглеждам го, за да преценя дали ми вярва. Но той пристъпва в стаята с разсеяно изражение. Май изобщо не ме чува.
— А това събрание, на което ходи — беше ли ти полезно? Обясниха ви за предупредителните сигнали, нали? — Баща ми прокарва ръка през косата си.
— Аха — казвам, макар да бях изпуснала по-голямата част.
Той сяда тежко на леглото ми.
— А при Софи или Амбър имаше ли такива сигнали?
Въпросът му ме сварва неподготвена. Опитвам се да си припомня сигналите. Още в прогимназията ни бяха говорили за тях в час по психология. Спомням си единствено склонността да раздаваш лични вещи. И потръпвам, когато се сещам за гривната, която Софи ми даде да предам на Мати. Но онова беше подарък… И следователно, не се броеше, нали така?