— Не знам. Не бяхме толкова близки.
— Мисля да се обадя на доктор Моран. Мати трябва да поговори с някого. Някой, който разбира от такива неща.
При името на някогашната ми психиатърка ме обзема раздразнение. Същата онази студена, лишена от съчувствие жена, при която баща ми ме прати, когато реши, че го лъжа за припадъците. Същата, която ме обвини, че си измислям, за да привличам внимание. Знам, че на Мати вероятно й трябва помощ от специалист, но мисълта да я пратим при онова бездушно същество ми е крайно неприятна.
— Както кажеш — измърморвам, но баща ми вече е станал и излиза от стаята.
Ще ми се поне веднъж да му мине през ум, че Мати всъщност има нужда от него.
След вечеря ми хрумва нещо. Истинско прозрение.
Отварям вратата на дрешника и за миг застивам с разтуптяно сърце. После избутвам дрехите настрани и стигам до единствената дреха, която Скоч със сигурност е докосвал. Лилавата ми рокля от танцовата забава.
С разтреперани ръце пренасям роклята до леглото и внимателно я разстилам. Приглаждам я с длани. Материята проблясва под пръстите ми. И докато я гледам, ме изпълва увереност, че този път наистина ще се получи. Че роклята ще ме прехвърли в главата на Скоч. Предния път сбърках. Очевидно бе, че Скоч не е оставил отпечатък върху ръкавицата. Но тази рокля — сигурна съм, че е свързана със силни емоции.
Заставам на колене до леглото и леко полагам длани върху плата. И точно както и очаквах, очертанията на стаята рязко избледняват.
Надгробни плочи. Навсякъде около мен.
Скоч е на гробището. Слънцето е хлътнало ниско в небето. А и май е захладняло, откакто се прибирах от училище, но после се сещам, че ми е студено, защото едната ръкавица на Скоч липсва. Той вдига голата си ръка към устните и духва в шепа, но дъхът му я стопля само за миг.
Грамадно, възлесто дърво е надвесило клони над главите ни. Когато Скоч го подминава, виждам жена в червено палто, приведена над мъничък надгробен камък, стиснала букетче маргарити. После застава на колене и почиства листата, така че виждам надписа.
АЛИСЪН МОРОУ
17 ОКТОМВРИ 1998–19 ОКТОМВРИ 1998
Сърцето ми се свива от мъка. Това бебенце е живяло само два дни. Ако бе оцеляло, щеше да е на годините на Мати.
Жената се обръща към Скоч и отмята белите си коси. Очите й са черни като въглени и натежали от болка и аз се замислям как ли се преживява загубата на такова малко детенце. Сещам се за обясненията за черните дупки от учебника, как изсмукват всичко, докато не остане дори светлина. Вероятно така се получава и когато гледаш как умира детето ти.
Вероятно и Скоч долавя силата на мъката й, но просто отклонява поглед и продължава да крачи. Подминаваме триметровата бронзова статуя на ангел. След дългите години на произвола на слънцето и ветровете е станала съвсем черна. Носеха се слухове, че ако целунеш ангела, ще си отидеш, преди да е изминала и година.
Скоч продължава напред, докато стига до изящен и бял, чисто нов паметник.
СОФИ ДЖЕЙКЪБС
Спира и гледа камъка върху гроба на момичето, което може би е носело детето му. Как ми се иска да мога да прочета мислите му. Защо е дошъл тук? За да злорадства, че се е отървал, макар да е убиец? За да се извини? Да тъгува?
Той протяга голата си ръка и прокарва пръсти по буквите.
— Ще ми се да не беше станало така, Соф. Честно. — После прибира ръката си в джоба. — Явно Бог много държи да си използвам футболната стипендия.
Обзема ме дива ярост. А яростта е енергия, която копнее да бъде превърната в действие. Впрегнала всички сили, свивам пръстите на Скоч в юмрук и с всичка сила го халосвам в топките. Болката е неописуема, но знам, че него го боли далеч повече.
Той изкрещява от удара и това е последното, което чувам, докато напускам тялото му.
Двайсет и първа глава
Не спирам да се въртя, да се мъча да се отпусна, опитвам се да заспя, но не чувствам никаква умора. Всъщност никога не съм се чувствала толкова жива, така изпълнена с енергия. Когато впрегнах мускулите на Скоч, имах чувството, че хем съм в него, хем не съм. Като във видеоигра — натисках бутоните само със силата на мисълта си, а той изпълняваше командите. Усещането бе опияняващо.
Толкова дълго бях безпомощна, против волята си се вмъквах в главите на хората и ги напусках, вечен пленник на техните решения и действия. А ето че сега се появяваше блед лъч светлина, слаба надежда, че все пак имам избор.