— Зейн?
Изправям масата и се оглеждам. Широкото пространство отдясно явно е всекидневната.
Май дори различавам очертанията на телевизор в тъмното. Отляво е стълбището. Единствената светлина идва от дъното на дългия коридор, в началото на който съм попаднала.
Краката ми ме понасят към светлината. Озовавам се в малка кухничка в дъното на коридора. В ъгъла, налепен с магнитчета във формата на крави, стърчи малък хладилник в масленозелено. Кръглата дървена маса заема по-голямата част от пространството.
Всеки сантиметър от масата е покрит с документи. Сметки. Рекламни листовки. Разпознавам някои от училищните есета на Зейн. Най-отгоре лежи малък, съвсем обикновен настолен календар. Днешната дата е заградена с червен маркер.
27 октомври.
Рожденият ден на Мати.
Усещането за дежа вю е непреодолимо. Бялото листче, залепено на вратата ни в деня, в който Софи загина, на собствения си рожден ден. Датата бе оградена в червено. Точно това листче стисках, когато се плъзнах в убиеца.
Коленете ми удрят пода.
Листчето е дошло от тази къща.
От Зейн.
Майко мила.
Умът ми препуска и търси обяснение. Трябва да има някаква причина за този календар. Така де, вероятно сума ти хора ползват такива. Например господин Голдън. Най-обикновен настолен календар.
Но не всеки загражда датите в червено.
Опитвам се да си припомня миналата седмица.
Първият ден на Зейн в училище бе денят, в който загина Софи. Съвпадение?
Докато седяхме под скамейките, Зейн отхвърли теорията ми, че някой е убил Софи. Дали не се е страхувал, че ще разбера истината?
Червеното петно на килима ми. Той ли бе залял шкафчето на Мати с боя? Имал е достатъчно време, докато съм била в кабинета на Голдън. А боята не беше шега — беше заплаха.
През цялото време така отчаяно се опитвах да повярвам, че момче като Зейн би могло да хареса момиче като мен. Да погледнем фактите в очите — той е невероятно готин. Може да има всяко момиче, което си пожелае. Но избра мен. Дали не съм твърде сляпа, за да видя истинската причина? Дали през цялото време не ме е използвал, за да се добере до Мати? Все пак нейният рожден ден бе заграден в червено. Точно както при Софи.
О, по дяволите.
Гаджето ми е извратено и убива мажоретки и вероятно в същия този миг е тръгнал към къщата на Саманта. Трябва да го изпреваря. Да намеря Мати. Лошото е, че къщата на Сам е в другия край на града. Никога няма да стигна навреме.
Изравям телефона от джоба и се обаждам на единствения човек на тоя свят, на когото мога да имам доверие. Ролинс вдига на второто позвъняване.
— Вий? Какво има?
— Ролинс. — Думите излизат едва разбираеми, понеже гърлото ми се е свило. — Ролинс, трябва да ми помогнеш.
— Какво става?
— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Пред къщата на Зейн съм, на „Арбър“. Побързай! Мисля, че нещо ужасно е на път да се случи. — Измъквам се заднишком от кухнята с чувството, че ако още малко погледам тъпия календар, нищо чудно да повърна.
— Добре ли си? Какъв е адресът? Идвам.
— Просто бързай. Адресът няма значение. Ще те чакам отпред.
— Идвам веднага.
Отново и отново се опитвам да се свържа с Мати, но никой не вдига. От нетърпение започвам да подскачам на място, докато чакам Ролинс да пристигне, и се моля Мати просто да не си чува телефона. Защото отказвам да мисля за друга причина.
„Моля те. Моля те, нека стигна навреме.“
— Какво точно става? — пита Ролинс, докато кара към квартала на Саманта.
Прехвърлям събитията от миналата седмица и се опитвам да ги пресея в изречение, което евентуално да звучи логично. Но мозъкът ми е изтръпнал. Отказва да работи.
— Просто се тревожа за Мати. Не трябваше да я пускам да ходи сама на купона.
Когато завиваме по улицата на Саманта, пред нас се изпречва стена от коли.
Ролинс изсумтява подразнено и започва да се оглежда за място да паркира. Аз обаче не мога да чакам и хващам дръжката.
— Остави ме отпред! Ще се видим вътре.
— Сигурна ли си? — пита ме Ролинс, но вместо да отговоря, отварям широко вратата и изскачам навън. Успявам да запазя равновесие и хуквам към къщата на Саманта. Няма как да сбъркам къщата, дори да идвам за първи път, което съвсем не е така, защото съм идвала тук милиони пъти в един предишен живот. Светят всички лампи, а нощният въздух пулсира от музиката. На предната веранда стоят две момчета от горния курс и небрежно отпиват от еднолитрови бутилки бира.