— Хей, розовата — изфъфля единият, облечен във футболна фланелка. — Искаш ли биричка?
— Виждали ли сте сестра ми? — питам.
Той се ухилва.
— Сестра ти ли? И тя ли е готина като теб? — Той се пресята и ме хваща за рамото. Аз му се озъбвам и той рязко ме пуска. — Добре де, добре. Ега ти!
Промушвам се покрай тях и влизам в къщата. Стените вибрират от музиката, усещам я с тялото си, а не с ушите.
Надушвам цигари, трева, разлята бира и пот.
Коридорът е претъпкан с пияни хлапета. Озъртам се за Мати, но не я виждам никъде. Изпаднала в паника, избутвам мажоретките и футболистите, които се забавляват да пият шотове от телата си, и връхлитам в кухнята, където двама идиоти се борят с фуния за бира.
През стъклената врата, която води към верандата, зървам бяла тениска, която се прокрадва зад дърветата. Напрягам очи и се взирам в тъмнината. Някаква фигура се втурва напред, минава през струята светлина, падаща от осветената стая на горния етаж, и в този кратък миг я разпознавам.
Зейн.
Носи нещо.
Отварям рязко вратата и излизам в хладната нощ. Вятърът шуми в дърветата и храстите. Зейн е изчезнал. Бавно прекосявам верандата и надничам през ръба.
— Зейн? — Подвиквам колебливо. — Излез на светло!
Иззад едно от дърветата се показва нечия фигура. Наистина е Зейн, лицето му е осветено от светлината, която блика зад гърба ми. Смаян е.
— Вий? Какво правиш тук? Мислех, че си у нас.
— Какво правиш, Зейн? — Погледът ми попада върху червената пластмасова туба, която стиска.
— Трябва да се махаш оттук — казва той и хвърля неспокоен поглед към храстите зад себе си. — Вий. Трябва да бягаш.
— Знам какво си направил, Зейн. Бях там, когато уби Софи.
На лицето му се изписва объркване. Точно в този миг някой друг се показва от сенките.
Белокосата жена.
Ивлин.
Поглеждам Зейн, после Ивлин, после пак него. Какво прави тук любовницата на баща ми? Лицето й се изкривява от ярост и тя започва да крещи.
— Как така е трябвало да е у нас? Нали и двете трябваше да са тук?
Думите „у нас“ се загнездват в съзнанието ми и се опитвам да разбера какво означават, когато отдолу се надига някаква миризма, ужасна миризма, която не мога да сбъркам.
Бензин.
— Няма значение — отбелязва Ивлин. — Сега и двете са тук. — Тя размахва ръка над главата си и виждам, че държи кутийка кибрит.
В главата ми отеква предупредителен сигнал.
По някаква причина тази луда жена възнамерява да запали пожар.
А Мати е някъде вътре.
Кои са тези хора?
И защо ни причиняват всичко това?
Извъртам се бързо с ясното съзнание, че разполагам само с няколко секунди, преди жената да хвърли клечка кибрит в смъртоносния капан, който двамата със Зейн са изплели. Нямам никакво време.
Отварям вратата и започвам да крещя. Но всичко е като в сън — крещя с всички сили, а никой не ме чува. Продължават да се усмихват, да кимат, да танцуват, да си говорят, да се натискат. Завирам се в тълпата, без да спирам да крещя.
— Излизайте! — Гласът ми се губи в морето от отвратителна музика и смях. — Излизайте от къщата! Има пожар! Пожар! ПОЖАР!
Най-после един-двама ме забелязват, израженията им се сменят, веселието е заменено от ужас, устите им се отварят стреснато, когато осъзнават какво казвам. Един след друг започват да повтарят думите ми.
— Пожар!
— Излизайте!
— Пожар!
Някой, не разбрал какво става, изкрещява:
— Ченгета!
Но няма значение. Ефектът е същият. Телата се разделят, започват да се притискат към изхода.
А къде е Мати? Къде е?
Хуквам по коридора и продължавам да крещя. Налага се да впрегна всичките си сили, за да се промуша между хората, които тичат срещу мен. В задната стаичка намирам сестра си, отпусната върху едно легло. В пръстите й едва се крепи пластмасова чашка, в която се плиска глътка бира. Как е успяла да се напие толкова бързо? Та нали е тук само от час!
— Мати! Мати! Ставай! Има пожар!
Главата й се килва.
— Вий? К’во ста’а? Чу’сствам се особено.