Баща ми вдига, съвсем задъхан, още на второто иззвъняване.
— Татко. Мати там ли е?
— Къде си, Вий? Уплаших се. Беше ме страх, че си останала в онази къща…
— Добре съм. Мати там ли е? — прекъсвам го.
— Да. Една от приятелките й я докара. Пияна заляна, но е жива. Слава богу. Прибираш ли се?
— Да — казвам и се хващам за ръкава на Ролинс за опора. — Идвам си.
Затварям и прибирам телефона.
— Добре ли е? — пита ме Ролинс.
— Да — отвръщам. — Можеш ли да ме закараш? Искам да си ида вкъщи.
— Естествено — казва, но звучи съвсем объркан.
Правя крачка към вратата, но залитвам и Ролинс ме подхваща.
— Леко — казва. — Вий, ще ми обясниш какво става, нали?
Хващам ръката му и я стисвам силно.
— Да. Обещавам.
Той ме хваща под мишница. Помага ми да сляза по стълбите, да заобиколя счупените стъкла, и ме вкарва в колата си. Вътре е топло и безопасно. Сещам се за нощта на танцовата забава миналата година, когато ме бе спасил от опипващите ръце на Скоч. И точно както тогава, Ролинс ме закарва у дома.
Лежа в леглото и зяпам как светлината от фаровете на минаващите коли шари по тавана. Колкото и да се мъча, не мога да се отърва от звуците на катастрофата, които продължават да отекват в главата ми. Писъците на Зейн и на майка му, завинаги преплетени в едно.
Обадих се на Бърза помощ веднага щом се прибрах, по-точно веднага щом ми хрумна. Операторката каза, че на мястото вече имало линейка. Питах я дали всички са добре, но тя не можа да ми каже подробности. Предложи да се обадя в болницата, но когато позвъних, оттам отказаха да ми дадат информация.
Будилникът бавно отброява минутите, разтяга ги до безкрай. Моля се за първи път, откакто майка ми почина. Моля се за живота на Зейн. Моля се за справедливост — независимо дали това означава смърт за майка му, или поредица от доживотни присъди. И аз не знам. Ще оставя друг да реши.
Моля се да дойде сутринта.
Когато на вратата се позвънява, баща ми е в кухнята и обръща палачинки с шоколадови парченца. Мати още спи. Така че се налага аз да отворя. Тръгвам към вратата по пантофи и надниквам през пердето. Полицай Тийън стои отпред с ръце в джобовете, килнал глава към небето. Отварям вратата.
— Полицай Тийън — поздравявам го. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Ъм, Мати? — Той присвива очи срещу мен, сякаш очаква името ми да е гравирано върху челото ми.
— Не, аз съм Силвия — казвам.
— Баща ти вкъщи ли е?
Кимвам, без да откъсвам широко отворените си очи от него. После си поемам няколко дълбоки глътки въздух и викам баща си. Той се появява, като бърше ръце в една кърпа.
— Полицай Тийън. — Гласът на баща ми звучи неприветливо. — Какво мога да направя за вас?
Изнизвам се незабелязано и сядам на стълбите. Чета стотици различни версии в очите на полицая. Зейн и майка му са мъртви. Полицията е открила мои отпечатъци в къщата им и иска да ме разпита. Проследили са обаждането на Бърза помощ и искат да знаят откъде съм разбрала за катастрофата. Или пък Зейн и майка му са живи, майката на Зейн иска да арестуват баща ми, защото… защото е убил бебето й преди толкова много години.
Полицаят кимва на баща ми и подхваща:
— Господин Бел, искам да ви задам няколко въпроса за Ивлин Мороу.
Баща ми хвърля поглед към мен, после излиза на верандата и затваря вратата. Дълго време не се връща. А когато най-после влиза обратно, очите му са кървясали и пълни със сълзи. Никога не съм го виждала такъв. Никога. Тръгва към мен, протегнал ръце като зомби. Не разбирам какво прави, докато не стига до мен и не ме прегръща толкова силно, че не мога да дишам. Но не искам да ме пуска. Не искам да ме оставя.
— Ужасно съжалявам, Вий — казва той и гали косата ми, и тогава разбирам, че всичко е загубено. Че Зейн е мъртъв. Че съм била пълна глупачка да очаквам друго. Да се надявам. Пълна глупачка. Идиотка.
Той ме пуска и ме поглежда в лицето.
— Зейн е катастрофирал. Миличка, толкова съжалявам. Загинал е.
И тогава вече рухвам.
Събуждам се от гласа на баща ми.
— Вий. Събуди се, Силвия!