Отварям око и осъзнавам, че лежа на дъсчения под. Хрумва ми, че сигурно такова е усещането да лежиш в ковчег, всичко е студено и твърдо.
Извивам глава надясно и повръщам. Баща ми прибира косата ми.
— Няма нищо, Вий-Вий. Дай да се качим горе да те измием. Ще можеш ли да се изправиш? — пита баща ми, когато вече няма какво да повърна. Май не съм в състояние. Всъщност почти съм сигурна, че никога повече няма да мога да се изправя. Но все пак слагам крака на пода и увивам ръце около врата му и — виж ти — вече стоя. Тръгваме нагоре, първо единият крак, после другият, а после по коридора към банята.
Баща ми пъха ръка под струята и изчаква, докато водата не потича с подходящата температура, а после ми помага да се съблека. През цялото време гледа настрани. Сещам се за Ролинс и майка му и се замислям как има неща, които просто правиш за човека, когото обичаш, когато не може да се справи сам.
След като приключвам, баща ми ме води до стаята. Оставям го да натрупа завивките отгоре ми. После пуска щорите и излиза. А моите очи отказват да се затворят. Минават часове.
Така и не заспивам.
Късно през нощта се отказвам от опитите да заспя и светвам лампата. Библиотеката ми блести под светлината, сякаш ме вика. Коленича пред нея, търся книгата, за която ми бе говорил, онази, която ме бе накарал да обещая, че пак ще прочета — под някое дърво, на залез-слънце. Пръстите ми я намират, преди да я видя с очи.
„Великият Гетсби“.
Тихомълком се спускам по стълбите, взимам якето си от закачалката и един фенер от чекмеджето с инструментите. И като внимавам да не вдигам шум, отварям задната врата съвсем бавно, докато процепът не стане достатъчно голям, за да се промъкна отвън.
Студено е, но студът е добре дошъл. Имам нужда да усетя нещо друго, освен тази ужасяваща празнота, нещо друго, освен болката. В двора ни има едно-единствено дърво, грамаден, кичест дъб, но пък е идеален. Настанявам се в корените му и отварям книгата. Не е по залез-слънце, но все трябва да свърши работа.
И точно както ми беше обещал Зейн, усещането е напълно различно. Не чета, за да изкарам контролното по английски. Чета я заради себе си, заради Зейн. Чета я, за да я видя през неговите очи. В началото върви бавно, но преди да се усетя, съм преполовила книгата.
И скоро вече се развиделява, а книгата лежи прочетена в скута ми. Погълна ме цялата, а после ме освободи и вече съм друг човек. Облягам се назад и гледам как слънцето напредва сантиметър по сантиметър над хоризонта. Може би така и не съм познавала Зейн, но пък от друга страна — може би онази част от себе си, която ми бе разкрил, всъщност бе истинската му същност. Лежа, докато слънцето не започва да пари клепачите ми, и тогава най-после ставам.
Двайсет и девета глава
Баща ми стои в кухнята и трупа слоеве спагети върху италиански наденички, моцарела и спанак. Мати седи край масата в трапезарията, на която е разтворила лаптопа си. Уж най-обикновена сцена, но ми се струва чужда. Сега, когато знам, че баща ми ни е лъгал години наред — не само че е имал връзка с друга жена, а и че е имал дъщеря, се държа някак нащрек около него. Любезна, но не особено любвеобилна.
Решила съм, че не можем да продължаваме да живеем в лъжа. Щеше да е по-добре, ако инициативата беше от него, но ми писна да чакам. Искам нещата да излязат на бял свят, всичко да се оправи. Така че сядам на една табуретка срещу него. Снимката на майка ми, онази с рамката, тежи в скута ми.
— Татко? Искам да поговорим за нещо.
Явно долавя, че предстои нещо сериозно, защото оставя пликчето със сиренето, и се привежда към мен.
— Какво има, Вий?
Вдигам снимката. Махам задната част, изваждам ключа и го поставям на плота.
— Какво е това?
— Ключът от бюрото ми. Крия го, защото в чекмеджето държа важни документи, например свидетелството ти за раждане — отвръща баща ми с равен тон, като ме гледа право в очите.
— Само това ли държиш там?
Сестра ми е престанала да почуква по клавишите и ни гледа втренчено.
Баща ми свежда очи, не издържа на погледа ми. Когато отново ме поглежда, очите му са насълзени.
— Май е време да ви кажа всичко. Но така съм свикнал да бъда герой. Мъжът, който спасява бебета, а после се прибира у дома при прекрасните си дъщери. Защото след като ви разкажа всичко, едва ли ще е същото.
— За какво говориш, тате? — Мати става от стола си и се настанява до мен на една от табуретките.