Опитвам се да направя колиба с пакетчетата, но непрекъснато се свличат. Предавам се.
— Ужасно искам да си щастлива — казва той и слага длан върху ръката ми и разпилените пакетчета.
— Знам — казвам и най-после го поглеждам в очите. — Държах се отвратително последните две-три седмици. Случиха се толкова много ужасни неща… Съжалявам, че се държах като пълна кучка.
Той почуква дланта ми с показалец.
— Ще ти простя, ако ми обясниш какво се случи онази нощ в стаята на Зейн.
Въздъхвам. Очаквах този момент с ужас и макар да знам, че се задаваше, все се надявах да успея да го отложа с ден-два. Но от друга страна, и днешният ден ще свърши работа.
— Добре.
Замислям се за миг, търся подходящите думи.
— Ще ти кажа нещо за себе си, което ще ти прозвучи налудничаво.
Той кимва окуражително.
— Давай!
— Ами, нали знаеш, как вечно внимавам да не докосна нещо чуждо?
Ролинс се разсмива.
— Заради манията ти ли? Да, знам.
— Не е мания, Ролинс. И не е нарколепсия. Нещо друго е. Нещо, което и аз самата не разбирам. Когато припадна, се случва нещо много особено. Разказах на баща ми, когато започна да се случва, и той ме прати на психиатър. Така че вече не говоря с никого за това, макар да продължава да се случва.
— Какво точно се случва? — пита ме предпазливо.
Решавам да се хвърля надолу с главата в дълбокото.
— Напускам тялото си. Вмъквам се в главите на други хора. Виждам всичко, което виждат и те.
Млъквам за миг и се взирам в очите му, търся онова изражение, което видях на лицето на баща си, когато му казах — смес от страх и недоверие. Но на лицето на Ролинс се изписва съвсем друго изражение. Изглежда притеснен.
— Какво виждаш?
— Зависи. Ако се плъзна в господин Наст, виждам как тайничко си пийва водка. Ако съм в баща ми, гледам как оперира. Ако се вмъкна в Мати, виждам как плаче по цели нощи. При всеки е различно. Най-вече неща, които изобщо не бих искала да видя.
— Какви например? — настоява той. В тона му няма и сянка на подигравка. Съвсем искрено иска да разбере.
И тогава му разказвам. Разказвам му за Амбър и голата снимка на Софи, която изпратила на всички от отбора по футбол. Разказвам му за връзката между господин Голдън и майката на Амбър. Как съм станала свидетел на убийството на Софи. И как съм разбрала, че майката на Зейн е виновна за всичко. За последните ми мигове със Зейн.
Ролинс става от мястото си и се премества до мен. Прегръща ме с една ръка и усещам аромат на сапун под миризмата на коженото му яке.
— Много съжалявам — прошепва.
— Нищо ми няма — отвръщам. — Добре съм.
След малко става очевидно, че сервитьорките, съвсем отегчени, са се втренчили в нас. Кимвам към тях.
— Ролинс, я се връщай отсреща. Превърнахме се в атракцията на заведението.
Той стисва раменете ми още веднъж и се връща обратно.
После разкъсва едно захарче и пита:
— А в мен вмъквала ли си се? — Изсипва съдържанието на пакетчето в устата си.
По дяволите!
Единствената част, която пропуснах. Знам как ще се почувства, ако разбере, че съм видяла какво става в къщата му. Майка му. Нещата, които е принуден да прави за нея.
Мълчанието ми ме издава. Май в първия момент се е шегувал, но сега е напълно сериозен.
— Вмъквала си се, значи. Нали? Кога?
— Миналата седмица — казвам и ми става ужасно неудобно. И ужасно горещо.
— Миналата седмица? И какво видя?
Смъквам якето си. Не знам как да му кажа, че съм видяла майка му гола, че съм видяла как я къпе. Направо пламтя от смущение.
— Вий. Отговори ми!
— Видях къщата ти и чичо ти и майка ти. И знам, че се налага да помагаш на майка си за някои неща, например за къпането.
Ролинс пребледнява.
— Видяла си… как я къпя?
— Няма нищо, Ролинс. Знам какво е да се грижиш за някого.
— Спри! — прекъсва ме той. — Нищо не знаеш. Никога не се е налагало да къпеш сестра си или баща си. Изобщо нямаш представа какво е. Всеки ден. Да си отговорен за живота й всеки ден. Аз я храня. Аз я обличам. Няма кой друг да го свърши. Само аз.
Не знам какво да кажа.
— Съжалявам, Ролинс.
Той скрива глава в шепи.
— Не мога да повярвам, че си видяла как я къпя. Чувствам се… чувствам се напълно омърсен.