Откъсвам страницата, сгъвам я на две и я натиквам в раницата. Дишането ми се учестява от възторг, че съм съумяла да изразя какво чувствам. Хубаво усещане. Не съм свикнала да постъпвам така смело, но се гордея, че уверено протягам ръка към Ролинс. Признавам, че малко ме е страх — нима мога да съм сигурна, че Ролинс няма да изсумти над прочувственото ми писмо, да го смачка и да го метне в кофата?
Но може би все пак няма да го направи.
Епилог
С Мати решаваме новата ни традиция за петък вечер да включва „Монополи“ и пица „Пеперони“. Даже и баща ми се включва, но едва след като спира да мърмори, че „Пица Хът“ не могат да се мерят с домашната му пица а ла Чикаго.
— Откъде се сдоби с тия двайсетачки? — изхленчва Мати на баща ми. — Не искам да си банкер повече.
Разсмивам се и отмятам чисто новата си руса коса. Съвсем логично бе да се завърна към естествения си цвят. Уморих се да бягам от себе си. Готова съм да се приема изцяло — и доброто, и лошото.
Тъкмо купувам „Парк Плейс“, когато на вратата се звъни. Хвърлям зарчетата към сестра ми, която не успява да ги улови и се принуждава да лази под масата.
— Аз ще отворя — казвам и се протягам.
Все още се усмихвам, когато отварям вратата.
А той стои отпред, сякаш мястото му е именно на верандата ми.
Така, както стоеше едно време.
И крие ръце зад гърба си.
— Избирай — казва.
— Вече съм избрала — отвръщам, после го сграбчвам за ръкава на коженото яке и го дръпвам вътре.