„О, за бога!“ — помисли си Кал с раздразнение, но не го изрече. Вместо това произнесе с изкуствена усмивка:
— Чудесно, сега вече знаеш. Довиждане.
Той се изправи и започна да се облича. Знаеше, че Вийна го наблюдава, но избягваше погледа й. След малко тя си излезе.
Кал изръси няколко ругатни, докато обличаше останалата част от дрехите си. За своите трийсет и две години той още не беше имал сериозни романтични увлечения, и преживявания като това само го караха да пита дали изобщо иска да се обвързва сериозно. Жените наистина бяха загадъчни и дори луди според него.
С флашката в ръка той напусна библиотеката и потърси Сантана Рамос, тяхната психоложка и медиен гуру. Макар да имаше значителен опит с медиите, защото заедно с Петра Дандероф беше ръководил отдела за връзки с обществеността на болничната корпорация „Най-добрите грижи“, преди да постъпи в „Международни медицински сестри“, Кал нямаше връзки в медийните кръгове, за разлика от Сантана. Тя беше работила в CNN почти пет години.
Той я откри да чете в стаята си едно от любимите си списания по психология, и без да се впуска в неприятните подробности, които беше споделила Вийна, й каза, че са се погрижили за първия пациент. Предаде й флашката с историята на болестта на пациентката. Не спомена нито дума за сексуалната агресия, на която беше подложен.
— Обади се на приятелите си в CNN — каза Кал. — Там е около десет сутринта. Дай им историята, раздуй я като голяма сензация, кажи им, че индийското правителство се опитва да потулва подобни истории. Подхвърли им, че ще има още, защото сега текат разследвания, и ги накарай да го излъчат колкото се може по-бързо.
— Идеално. — Саманта взе флашката. — Мисля, че наистина ще свърши работа — каза тя, изправяйки се.
— И аз — отвърна той. — Захващай се с него.
— Смятай, че съм го направила.
Убеден, че тя ще си удържи на думата, Кал потупа Сантана окуражително по рамото. След като излезе от стаята й, той се насочи към официалната дневна с твърдото намерение да се върне към мача от Националната футболна лига, който гледаха заедно с Даръл. Но докато крачеше, мислите му се върнаха към обезпокоителния епизод с Вийна. Въпреки че тя беше най-добрият им служител, той се запита дали да не обсъди с останалите явната й емоционална нестабилност. Единственото, което го възпираше, беше опасението му, че Петра, която беше против всякакъв флирт между Кал или Даръл и някоя от сестрите, щеше да злорадства и да го изтезава с непрестанното „Казвах ли ти аз“. Отгоре на всичко му беше неудобно, че е бил използван така очевидно. Внезапно Кал се спря. Припомни си последния коментар на Вийна, че „иска поне веднъж в живота си да докаже, че баща й е грешал“.
Защо „поне веднъж“? — запита се Кал. Той вдигна пръст към устата си и разсеяно се замисли.
— О, господи! — възкликна той внезапно. Обърна гръб на официалната всекидневна и хукна към крилото за гости, където бяха настанени медицинските сестри. Когато стигна до стаята на Вийна и Самира, заблъска по вратата, крещейки името на Вийна. След като не получи отговор, опита да отвори вратата с надеждата, че страховете му ще се окажат неоснователни. За жалост не беше така. Завари Вийна да лежи спокойно на леглото си със затворени очи. В ръката си стискаше празна пластмасова опаковка от золпидем.
Той я сграбчи за раменете и грубо я повдигна. Главата й увисна, но очите й се отвориха с големи усилия.
— Божичко, Вийна! — извика Кал. — Защо? Защо го направи?
Знаеше много добре, че ако тя сега умреше, с цялото начинание, така грижливо подготвено от него, щеше да е свършено.
— Това е справедливо — промърмори Вийна. — Живот за живот.
Тя се опита да се отпусне обратно и Кал я пусна върху леглото. Измъкна мобилния си телефон и бързо набра Даръл. Когато Даръл се обади и промърмори, че му пречи да гледа мача, Кал му изрева да млъкне и да извика линейка колкото се може по-бързо, защото Вийна е взела свръхдоза и трябва да й се направи промивка.
После захвърли телефона до леглото и издърпа отпуснатото тяло на Вийна до ръба, така че главата й да увисне надолу, и бръкна с пръст в гърлото й, за да я накара да повърне. Не беше никак приятно. Хубавата част беше, че върху съсипания килим се поръсиха повече от дузина непокътнати таблетки золпидем, както и няколко раздробени. Лошата част беше, че и той самият повърна.