Другото притеснение беше ключът. Ако не беше на мястото си, всичко отиваше по дяволите.
Вийна отвори вратата си. Къщата беше тиха и добре осветена от пълната есенна луна. Тя тръгна тихо по коридора, понесла обувките в едната ръка си, а калъфката за възглавница в другата. Опитваше се да се придвижва в сенките. Когато стигна до всекидневната, забави крачка и надникна предпазливо вътре. Знаеше много добре, че когато живееш с шестнайсет души и петима прислужници, можеш да се засечеш с някой от тях по всяко време на денонощието.
Всекидневната беше празна. Окуражена, тя безшумно се придвижи по постлания с килим коридор към библиотеката. Също както във всекидневната, и тук беше тъмно и празно. Без да губи нито миг, Вийна изтича към камината. Остави калъфката и обувките си на земята и свали индийската кутия за бижута. Капакът й прилепваше толкова плътно, че й бяха необходими няколко минути, за да успее да подпъхне ноктите си под него. Когато най-накрая го повдигна, той издаде странен пукащ звук, който я накара да замръзне. Остана така, ослушвайки се, няколко минути. Къщата остана тиха.
Вийна свали капака и го остави на камината. После си пое дъх и бръкна в кутията. За нейно голямо облекчение пръстите й веднага напипаха огромния ключ и тя произнесе бърза благодарствена молитва към Вишну. Пусна ключа в джоба си, намести капака върху кутията и я върна на предишното й място.
Грабна обувките си и калъфката за възглавница и излезе от библиотеката. Щом се озова в коридора, тя се отправи към оранжерията. Точно в този миг чу глухия звук от затварянето на хладилника. Сви се инстинктивно в сенките на коридора и замръзна. Беше постъпила правилно. След минута в коридора се появи Кал, понесъл кутия бира в ръка. Той мина покрай Вийна и се запъти към крилото, където се намираха стаите на сестрите.
Вийна изпадна в паника. Макар цялата вечер да се опитваше да се държи нормално, знаеше, че Кал подозира нещо. Беше я попитал няколко пъти дали е добре. А по-късно, след като тя се извини, че предпочита да си легне, дори я изпрати до спалнята й. Сега, когато го забеляза да се отправя натам, тя реши, че пак я проверява.
Щом силуетът му се изгуби от погледа й, Вийна отново тръгна. Трябваше да действа колкото се може по-бързо. Прекоси оранжерията и излезе в градината, където обу обувките си и хукна през поляната. Когато навлезе в малката горичка, най-после забави ход и тръгна в тъмното към гаража. Няколко минути по-късно вече стоеше пред него.
Тя отключи горната врата и я остави отворена, за да се възползва от лунната светлина, процеждаща се между клоните на дърветата. В основата на стълбището цареше пълен мрак — когато Вийна вдигна глава нагоре, видя само тънък лъч светлина, който проникваше услужливо.
Тя извади ключа.
— Госпожице Ернандес! Аз съм сестра Чандра — извика тя и отвори вратата. — Госпожице Ернандес! Идвам да ви измъкна оттук. Това не е номер, трябва да побързаме. Донесла съм ви дрехи и обувки.
Вийна усети как една ръка я докосва по рамото.
— Къде са обувките? — попита Дженифър. Тя беше изпълнена с подозрение, въпреки думите на Вийна, че това не е номер.
— Пъхнала съм ги в една калъфка за възглавница. Хайде да се качим горе, по-светло е.
— Добре — съгласи се Дженифър.
Вийна се обърна и тръгна нагоре по стълбите към слабата сребриста светлина. Едва чуваше шляпането от босите крака на Дженифър. Щом излезе навън, Вийна погледна към къщата.
— О, не! — прошепна тя. През клоните на дърветата се виждаше, че лампите светят. След миг чу нещо, което накара кръвта да замръзне във вените й. Чу гласа на Кал, който викаше името й в тъмното.
Дженифър се появи на вратата. Започна да сваля хавлията, за да облече дрехите, които Вийна й беше приготвила.
— Няма време за това — рече бързо Вийна. — Но поне трябва да обуете нещо. — Тя измъкна гуменките от калъфката и ги подаде на Дженифър, която побърза да се увие в халата и ги грабна от ръката й.
— Защо сме се разбързали толкова? — попита тя.
— По някакъв начин Кал Морган, шефът, е разбрал, че ме няма. Може още да не се е усетил, но скоро ще разбере, че през цялото време съм възнамерявала да се върна и да ви освободя.
Дженифър нахлузи гуменките.
— Къде отиваме?
— През гората, по-далеч от къщата. Има метална ограда, но на места е съборена. Трябва да ги намерим и да се отдалечим колкото се може повече от къщата, защото иначе и двете ще се озовем в мазето.