— Да тръгваме. — Дженифър стегна колана на халата.
Двете жени хукнаха през гората. Колкото по-гъсти ставаха дърветата, толкова по-трудно им беше да си проправят път. В продължение на около петнайсетина метра те се придвижваха изцяло по усет, протегнали напред ръце. Основният проблем беше шумът. Сякаш слонове препускаха през храсталаците.
— Вийна, върни се! Трябва да поговорим! — разнесе се мъжки глас в нощта. В тъмнината затанцуваха лъчи от фенерчета и започнаха да кръстосват поляната пред къщата.
Жените хукнаха още по-бързо и накрая се сблъскаха със здравата метална ограда, увенчана с ръждясала бодлива тел.
— Накъде? — попита задъхано Дженифър.
— Нямам представа — отвърна Вийна. Светлината от фенерчетата вече проникваше през дърветата.
Дженифър пое надясно, опипвайки оградата с ръце. Зад себе си чуваше стъпките на Вийна — двете жени вдигаха повече шум, отколкото би им се искало. Оградата продължаваше напред. Точно когато Дженифър се оплака, че съборената част сигурно е в другата посока, ръцете й попаднаха в дупка. Тя се наведе и опипа.
— Тук е — прошепна тържествуващо тя и пристъпи напред, стигайки до бодливата тел. Въпреки че не можеше да я види, реши да рискува и скочи. За щастие се приземи върху пръстта и подкани Вийна да я последва. Само след миг индийката вече стоеше до нея и двете отново побягнаха. Няколко минути по-късно те излязоха от гората и се озоваха на пуст път в квартала Чанакиапури.
— Не можем да останем — каза задъхано Вийна. — За нула време ще стигнат до тук с някоя от колите. Имат четири коли.
Още докато говореше, иззад завоя се появи кола. Двете жени се шмугнаха в храстите и се проснаха на земята. Колата намали и ги подмина на бавен ход. Момичетата изчакаха, докато тя зави зад ъгъла и изчезна от погледа им. Веднага скочиха и хукнаха в посоката, от която се беше появила колата. На следващата пресечка прекосиха една широка улица и свърнаха в тясна алея, която се отдалечаваше от къщата.
— Това беше една от колите им — избъбри Вийна между две резки вдишвания. — Обикалят и ни търсят.
Минута по-късно зад гърбовете им светнаха фарове, принуждавайки ги да скочат зад една стена. Отново се притиснаха към земята. Беше същата кола и се движеше със същата бавна скорост.
Играта на котка и мишка продължи, докато Дженифър и Вийна не стигнаха до незаконно селище покрай един път с доста натоварен трафик. Къщите бяха от струпани кашони, късове нащърбена ламарина, мушами и парцали. Между импровизираните домове се простираше гола земя. Личеше си, че комуната съществува от доста време.
— Насам! — извика задъханата Вийна. Бяха тичали повече от час. — Тук сме на сигурно. — Без да се колебае, тя навлезе между заслоните и тръгна навътре. Беше тихо, с изключение на случайните бебешки проплаквания. След като се отдалечиха от пътя, те се натъкнаха на една жена, която се връщаше от почти пресъхналия близък поток, който, ако се съдеше по миризмата, се използваше за тоалетна. Вийна й каза нещо на хинди и жената посочи с пръст. След още няколко въпроса Вийна й благодари.
— Имаме късмет — каза тя, след като двете отново тръгнаха. — Една от колибите е свободна. Проблемът е, че е твърде близо до отходното място. Но поне ще бъдем в безопасност.
— Да влизаме — каза Дженифър. — Мисля, че повече не мога да издържам на това темпо.
Пет минути по-късно те седяха под един навес, направен от въжета, опънати между две дървета и покрити с ярки парцали, чиито краища бяха затиснати с камъни. Подът беше покрит с най-различни парчета от черги. Вийна се беше облегнала на едното дърво, Дженифър на другото. Въпреки че миризмата от канала беше ужасно силна, те се чувстваха в безопасност, по-сигурни, отколкото ако бяха излезли на пътя и бяха размахали ръце пред някой камион или кола.
— Никога не ми е било по-приятно да седя на земята — каза Дженифър. Двете едва различаваха лицата си в сумрака. — Виждам, че още носиш дрехите.
Вийна й подаде калъфката за възглавница. Дженифър бръкна вътре и измъкна тениска и панталони. Тя опипа плата.
— Това дънки ли са?
— Да — отвърна Вийна. — Купих си ги в Санта Моника.
— Живяла си в Санта Моника?! — възкликна Дженифър. Тя се измъкна изпод навеса. Свали халата и гуменките и облече първо дънките, а после и тениската.
След това нави хавлията на руло, за да я използва като облегалка и се вмъкна отново под навеса. Хвърли едни бърз поглед към Вийна, която стоеше неподвижна, със затворени очи. След като Дженифър се настани удобно, тя отново я погледна и се стресна. Очите на Вийна бяха широко отворени и блестяха.