Те се измъкнаха от навеса, спогледаха се и независимо от страха избухнаха в смях. И двете изглеждаха ужасно, косите им бяха сплъстени, а лицата омазани с кал.
— Изглеждаш така, сякаш си участвала в битка — рече Дженифър, защото дрехите на Вийна бяха почти толкова кални, колкото и лицето й. Тя се пъхна обратно под навеса и измъкна хавлията. Когато я разгъна установи, че е в същото състояние като дрехите на Вийна.
Двете тръгнаха през селището, а от разнебитените временни постройки започнаха да се измъкват и други хора. Имаше майки с деца, бащи с пеленачета, деца и старци.
— При вида на всичко това, не те ли изпълва тъга? — попита Дженифър.
— Не — отвърна Вийна. — Това е тяхната карма.
Дженифър кимна, сякаш разбираше, но всъщност съвсем не беше така.
Докато приближаваха пътя, който вече беше задръстен от сутрешния трафик, двете ставаха все по-подозрителни. Макар че вероятността хората от „Международни медицински сестри“ да продължават да ги търсят беше минимална, тя все пак съществуваше. По-добре да проявяха предпазливост, вместо да съжаляват после, решиха те и продължиха да се крият зад дърветата, докато оглеждаха пътя, по който се движеха не само превозни средства, но и хора. Пешеходците отиваха към града или просто се шляеха наоколо.
— Как ти се струва? — попита по едно време Дженифър.
— Мисля, че е чисто.
— Какво ще правиш сега? — попита Дженифър. — Къде ще отидеш?
— Не знам — призна си Вийна.
— Тогава аз ще ти кажа. Идваш с мен в хотела и ще останел в стаята ми, докато не измислим какво да правим. Съгласна ли си?
Вийна кимна.
Отне им известно време да хванат такси, но най-накрая намериха шофьор, който да пътува към града. Когато стигнаха до хотел „Амал палас“, Дженифър го помоли да я изчака да донесе пари, но Вийна плати.
Когато влязоха във фоайето, Сумит я зърна и извика с пламенно:
— Здравейте, госпожице Ернандес! Приятелите ви току-що пристигнаха. — Той изскочи иззад бюрото си и хукна към асансьорите. Само след минута се появи с триумфално изражение на лицето, повел Лори и Джак след себе си. Беше ги хванал, преди да успеят да се качат в кабинката.
— Боже мой, Дженифър! — изтича към нея Лори и силно я прегърна. Джак направи същото.
Дженифър представи Вийна като своя спасителка.
— Сега смятаме да вземем душ и след това да слезем за закуска — добави тя. — Искате ли да се присъедините към нас?
— С удоволствие — каза Лори, все още в шок, но все пак успокоена от появата на Дженифър. — Сигурна съм, че Нийл също ще дойде.
Четиримата тръгнаха към асансьорите.
— Имам усещането, че ще ни разкажеш интересна история — каза Лори.
— Да, благодарение на Вийна — отвърна Дженифър.
Качиха се в асансьора и операторът натисна седми етаж за Джак и Лори и девети за Дженифър. Този човек имаше впечатляваща памет.
— Докато пътувахме с таксито насам, научих един нов индийски правен термин — каза Дженифър. — Санкциониращ свидетел.
— Звучи интересно — каза Лори. — Какво означава?
— Означава свидетел, който дава показания срещу съучастниците си, и Вийна ще направи точно това.
Епилог
20 октомври 2007 г.
Събота, 23:30 часа
Раксаул, Индия
Настроенията в тойотата непрекъснато се променяха по време на дългия път. Когато потеглиха рано сутринта от Ню Делхи, всички бяха в паника. Сантана беше особено притеснена и с напрегнат глас ги подканяше да побързат. Особено се притесняваше да не събуди някоя от другите сестри, освен Самира, която спеше при Даръл.
След като изминаха три часа, всички, дори Сантана, се поотпуснаха. Кал дори се запита дали не са реагирали твърде прибързано, защото според него Вийна никога нямаше да се предаде.
— Предпочитам да седя някъде в Катманду и да ми казваш, че съм реагирала прибързано, вместо да остана в Ню Делхи и да разбера, че вече е твърде късно — каза Петра.
Обядваха в Лукноу и се опитаха да разберат дали в сутрешните новини е имало нещо, свързано с „Международни медицински сестри“. Но нямаше нищо: никакви новини, които да предизвикат обсъждане относно това къде е отишла Вийна и дали Дженифър Ернандес е останала с нея. Групата бе обсъдила всичко, което американката би могла да разкаже на властите. Със сигурност нямаше как да знае къде е била държана, защото беше избягала посред нощ; освен, разбира се, ако Вийна не й беше казала. Самира се съмняваше в това, наблягайки на факта, че Вийна е отборен играч.