Най-накрая всички се съгласиха, че са постъпили правилно, като са напуснали града и Индия. Трябваше първо да разберат какви са пораженията, нанесени от бягството на Вийна и Дженифър Ернандес.
— Винаги съм имал едно на ум за нея — обади се Кал от задната седалка. — Може би трябваше да я освободим още когато разбрахме тайната й. Човече, щом е живяла по този начин цели шестнайсет години, със сигурност нещо в главата й не е наред.
— След като „Международни медицински сестри“ вече не е в бизнеса, какво ли ще кажат от корпорация „Най-добрите грижи“ и директорът Реймънд Хаусман? — попита Петра, която шофираше.
— Ще бъдат много разочаровани — въздъхна Кал. — Програмата реализира отлични резултати през изминалата седмица. Каква трагедия, че няма да получат подобри резултати за парите, които инвестираха. За съжаление, ние пръснахме доста средства, за да стигнем там, където сме сега.
— Добре че се сети да организираш план за бягство, Даръл — каза Сантана. — В противен случай щяхме да си стоим в Ню Делхи.
— Идеята беше на Кал — каза Даръл.
— Но ти свърши цялата работа — възрази Кал.
— Приближаваме Раксаул — обади се Сантана.
Даръл погледна през прозореца.
— Равен и горист терен, пълна противоположност на очакванията ми, докато търсех място, където да прекосим границата.
— Има ли вероятност да се сблъскаме с някакви проблеми? — попита Петра. Всички си бяха задавали наум този въпрос, но сега, когато вече приближаваха града, не можеха просто да го игнорират.
— Минимална — отвърна най-накрая Кал. — Мястото е толкова затънтено, че хората дори нямат нужда от виза, за да влизат и излизат от страната. Нали така, Даръл?
— Оттук минават предимно камиони — отвърна Даръл.
— Колко време смятате да останем в Катманду? — попита Петра.
— Да видим как ще се развият нещата. — Кал прозвуча уклончиво.
— Вече официално се намираме в Раксаул — обади се Сантана и посочи с пръст табелката с името на града.
В джипа се възцари тишина. Петра постепенно намали скоростта. Знаците бяха в излишък. Навсякъде имаше паркирани камиони. Самият град изглеждаше запуснат и мръсен. Единствените хора, които се забелязваха по улиците, изглежда, бяха проститутки.
— Красиво местенце — изкоментира Даръл, за да разчупи мълчанието.
— Приближаваме митницата — обяви Сантана. Пред тях, насред пътя, се издигаше невзрачна сграда. От двете й страни имаше терени за спиране на превозните средства. Няколко цивилни гранични служители седяха върху празни сандъци под единствената светеща крушка. От другата страна седеше един-единствен полицай. Дори не държеше пушката си в ръка. Беше се облегнал на стената на сградата. Над пътя, на стотина метра от митницата, се издигаше голяма арка, която определяше границата. В момента шестима души я прекосяваха безпрепятствено в двете посоки.
Докато ленд круизерът се приближаваше, единият от агентите стана и махна с ръка на Петра да спре. Тя свали стъклото.
— Документите на колата — произнесе служителят с отегчен глас. — И паспортите.
Всички подадоха паспортите си на Петра. Сантана извади документите на колата от жабката. Петра предаде всичко на служителя.
Без да каже нито дума, той влезе в сградата. Измина една минута, после втора. След петата Сантана се обади:
— Мислите ли, че всичко е наред?
Никой не й отговори. Всички се чувстваха все по-напрегнати. Първоначалният им оптимизъм, че преходът ще мине лесно, бързо се изпаряваше.
Петра първа забеляза полицейските джипове в огледалото за обратно виждане. Бяха четири автомобила, които се приближаваха бързо. За секунди обградиха тойотата. От всеки джип изскочиха по четирима полицаи. Всички, освен двама, държаха пистолетите си в ръце. Последните двама носеха автомати.
— Излезте от колата! — излая командирът им. — Горе ръцете! Вие сте арестувани!
1 ноември 2007 г.
Четвъртък, 6:15 часа
Ню Йорк, САЩ
От гледна точка на Лори най-лошата част от целия този кошмар с лечението й беше чакането. В първата фаза се пиеха хапчета или се слагаха инжекции, а развитието се следеше с ултразвук. По един или друг начин човек беше зает и не му оставаше много време за мислене. Но втората част от процеса бе съвсем различна. Не й оставаше нищо друго, освен да се пита дали този път ще успее да забременее, или ще си остане безплодна. Дори самата дума „безплодна“ й звучеше ужасно, сякаш нещо не й е наред, сякаш нещо й липсва.