— Съмнявам се — поклати глава д-р Шьонер, без да се колебае. — Ако при патолозите се забелязва по-голям процент на безплодие, щях да знам за това. Не забравяй, че в медицинския център се мотаят доста лекари, включително и няколко патолози.
Лори благодари на приятелката си, прегърна я и се шмугна в съблекалнята, където беше оставила дрехите си. Първото нещо, което направи, беше да погледне часовника си. Още нямаше единайсет и половина, което беше страхотно. Щеше да успее да се върне в кабинета си по обяд, тъкмо навреме, за да си сложи ежедневната хормонална инжекция.
Глава 3
15 октомври 2007 г.
Понеделник, 9:30 часа
Лос Анджелис, САЩ
(Двайсет минути, след като Лори си слага хормонална инжекция)
Вибрирането на телефона изненада Дженифър, защото съвсем беше забравила, че вместо да го остави в гардеробчето, го бе пъхнала в джоба на панталоните си. Тя подскочи стреснато, което беше достатъчно, за да привлече вниманието на новия й наставник. Името му беше д-р Робърт Пейтън. След като й беше дал да разбере, че е направила грешка, закъснявайки цели четири минути още първия ден, вибриращият телефон, който се чу съвсем слабо в стаята, си беше потенциално бедствие. Тя пъхна ръка в джоба си, за да го изключи, но не успя, защото не можеше опипом да открие нужния бутон.
Дженифър, д-р Пейтън, който беше привлекателен елегантен мъж, и още седем от колегите й, които бяха избрали същата специализация, стояха в стаята, където се съхраняваха анестетиците, между осма и десета операционна, и обсъждаха програмата за идния месец. Осемчленната група щеше да бъде разделена на четири двойки, които щяха да се въртят седмично през различните хирургически специалности, включително анестезията. За голямо разочарование на Дженифър на нея и партньора й се падна точно анестезията. Помисли си, че ако е искала да се занимава с това, е щяла да го избере като основна специалност. Но заради неприятното впечатление, което беше направила със закъснението си, реши да премълчи.
— Има ли нещо, което младата дама би искала да сподели с групата във връзка с очевидната си изненада и очевидна нужда да донесе мобилния си телефон в операционната зала? — попита д-р Пейтън с подигравателен глас и лек намек за сексизъм, както й се стори. Изкушаваше се да му отвърне подобаващо, но размисли. Освен това продължаващото вибриране на телефона обсебваше вниманието й. Не можеше да предположи кой би й звънял по това време, освен ако не беше нещо във връзка с баба й. Импулсивно, без да обръща внимание на погледите на останалите, тя извади телефона от джоба си — с намерението да го изключи, но също така и да види номера, изписан на дисплея. Веднага разбра, че е международно повикване, което можеше да е единствено от „Кралица Виктория“.
— Моля да ме извините — каза Дженифър. — Трябва да се обадя. Става дума за баба ми. — Без да чака отговор от д-р Пейтън, тя излезе в коридора на хирургическото отделение. Предполагаше, че говоренето по телефона в хирургията е строго забранено, затова притисна телефона до ухото си и каза: — Моля, изчакайте за момент! — Обърна се и хукна към двойните врати на изхода. Едва когато се озова отново в съблекалнята, продължи разговора с извинение.
— Не се притеснявайте — отвърна й женски глас с индийски акцент от другата страна. — Казвам се Кашмира Варини, а вие сте оставили съобщение на гласовата ми поща. Аз съм асистент на Мария Ернандес.
— Да, наистина оставих съобщение — потвърди Дженифър. Запита се защо жената се обажда и стомахът й се сви от притеснение. Едва ли й звъняха от учтивост, тъй като в Ню Делхи вече беше почти полунощ.
— Обаждам ви се, както пожелахте. Освен това току-що приключих разговора с баща ви, а той ми каза за всичко да се обръщам към вас.
— За кое всичко? — попита Дженифър. Правеше се на не разбрала и отлагаше неизбежното. Жената й се обаждаше във връзка със състоянието на Мария и шансът новините да са добри беше минимален.
— За уреждане на формалностите. Боя се, че Мария Ернандес почина.
За миг Дженифър остана без глас. Не можеше да повярва, че баба й е мъртва.
— Ало, там ли сте още? — попита Кашмира.
— Тук съм — отвърна Дженифър. Стоеше като поразена от гръм. Не можеше да повярва, че денят, който започна толкова обещаващо, ще се превърне в същинско бедствие. — Но как е възможно? — простена тя. — Преди около час и половина се обадих в болницата и операторът ме увери, че баба ми е добре. Каза ми, че дори вече се храни и е преместена в стаята си.