Басант отстъпи инстинктивно назад, когато в главата му прозвънна един алармен звънец. Очевидно не ставаше въпрос за случайна среща.
— Това е частна собственост. — Басант се опита да звучи уверено, макар да не се чувстваше така.
— Не това е въпросът — каза мъжът с рокерското яке. — Въпросът е: ти ли си онова лайно, което се казва Басант Чандра?
Басант преглътна мъчително. Предупредителният сигнал в главата му се замени от сигнал за тревога. Може би не трябваше да удря проститутката толкова силно. Той отмести очи от шофьора сикх към втория мъж, който бе извадил пистолет от джоба на якето си.
— Аз съм Басант Чандра — успя да произнесе Басант. Гласът му изскърца и прозвуча странно дори за самия него. — Какъв е проблемът?
— Ти си проблемът — отвърна мъжът с коженото яке. Той посочи с дулото зад раменете си. — Влизай в колата. Наети сме да ти налеем малко ум в главата. Ще се повозим.
— Аз… Аз… Не мога да ходя никъде. Семейството ми ме чака.
— Ама, разбира се! — каза очевидният лидер на групата с къс, циничен смях. — Точно за това трябва да поговорим. Влизай в колата, преди Субрата да загуби търпение и да те гръмне — нещо, което знам със сигурност, че гори от нетърпение да направи.
Басант вече видимо се разтрепери. Той отчаяно отмести поглед от едното заплашително лице към другото, а после към пистолета в ръката на Субрата.
— Да го застрелям ли, Сахин? — попита Субрата и вдигна снабдения със заглушител пистолет.
— Разбираш ли сега какво имам предвид? — попита Сахин, като разпери ръце с дланите нагоре. — Влизаш ли в колата, или…?
Изпитвайки непреодолимо желание да хукне и да се скрие в тъмнината, но и вцепенен от ужас да не би да получи куршум в гърба, Басант се насили да тръгне напред, като се питаше дали не трябва да изтича към средата на оживената улица. Неспособен да мисли с почти парализирания си мозък, той се оказа до черния мерцедес, където Субрата му отвори задната врата със свободната си ръка. После натисна главата му надолу и набута торса му, преди да заобиколи и да се качи от другата страна. Той още държеше пистолета и правеше всичко възможно Басант да го вижда.
Без повече приказки Сахин и шофьорът се качиха отпред. Колата излезе на улицата и се вля в трафика.
— Към бунището ли? — попита шофьорът.
— Към бунището, Суреш — кимна Сахин.
В първия момент Басант бе прекалено ужасен, за да каже нещо, но след десетина минути повече се ужасяваше да мълчи. Гласът му потрепери, но после придоби известна увереност.
— Защо е всичко това? — попита той. — Къде ме водите?
— Водим те на бунището. — Сахин се обърна назад. — Мястото, на което смятаме, че принадлежиш.
— Не разбирам — избъбри Басант. — Ами че аз не ви познавам бе, хора!
— Това ще се промени, като започнем от тази вечер.
Басант усети прилив на надежда. Не че беше щастлив от перспективата, но Сахин намекваше за дългосрочни отношения, което означаваше, че не се канят да го застрелят. Като мениджър по продажба на лекарства му мина през ума, че тези хора може би се интересуват от някаква дрога. Проблемът беше, че Басант имаше достъп само до лекарства, които фирмата на тъста му правеше — това бяха предимно антибиотици, а тормоз като сегашния заради едни антибиотици изглеждаше прекален.
— Има ли нещо, с което да ви помогна? — попита той с надежда.
— О, да! Със сигурност! — отвърна Сахин, без да уточнява.
Известно време пътуваха в мълчание. Най-накрая Басант отново не издържа:
— Само ми кажете, ще се радвам да помогна с каквото мога.
Сахин се обърна назад и го погледна за миг, но не заговори. Породилата се лека надежда у Басант бързо се изпари. Треперенето му се завърна отмъстително. Интуицията му подсказваше, че тази работа няма да свърши добре. Когато шофьорът натисна спирачка, за да даде път на една биволска каруца, Басант си помисли за миг дали да не отвори вратата, да скочи и да избяга в прашната тъмнина. Един поглед към скута на Субрата, където си почиваше пистолетът му, предизвика мигновен отговор.
— Дори не си го и помисляй — каза Субрата, сякаш прочел мислите му.
След петнайсет минути напуснаха главния път и се насочиха към сметището. През прозорците можеха да се видят малките огньове, чиито пламъчета облизваха купищата боклуци, изпращайки спирали от дим към небето. Мърляви деца подскачаха по остатъците в търсене на храна или нещо със съмнителна стойност. Плъхове с размерите на зайци застиваха за миг, хванати в светлината на фаровете, докато притичваха през шосето.