Рамеш Сривастава вдигна още след първото позвъняване, което означаваше, че е чакал до телефона. Той не си изгуби времето в излишни приказки, а веднага попита дали са се погрижили за тялото така, както е помолил.
— Не съвсем — трябваше да признае Раджиш. Той започна да обяснява как са се свързали със сина, но той е прехвърлил правомощията си на внучката, а тя се оказала много упорита. — Хубавата част е — обясни Раджиш, — че само след няколко часа внучката ще бъде на път за Делхи и щом пристигне тук, веднага ще я притиснем да вземе решение.
— А медиите? — попита Рамеш. — Да сте забелязали някакво оживление около болницата?
— Засега никакво.
— Това ме изненадва и успокоява. Но освен това повдига въпроса как изобщо са успели да се доберат до новините за смъртта на жената. По начина, по който беше представена в ефир, ние стигнахме до извода, че отговорният трябва да е някой студент с леви убеждения, който е против бързото увеличаване на броя частни болници в Индия. Известно ли ви е за такъв човек, или хора сред персонала на „Кралица Виктория“?
— Съвсем не. Убеден съм, че ако има такъв човек, ние от администрацията щяхме да сме наясно с това.
— Имайте го предвид. Много хора приемат твърде навътре съкращаването на бюджета за обществените болници и особено за контрола над инфекциозните болести.
— Със сигурност ще го имам предвид — отвърна Раджиш. Мисълта, че някой от служителите им може да е предател, беше наистина тревожна и първото нещо, с което щеше да се заеме на сутринта, беше да повдигне този въпрос пред отговорника за медицинския персонал.
Глава 5
15 октомври, 2007 г.
Понеделник, 10:45 часа
Лос Анджелис
(По същото време, когато Раджиш Бхургава си тръгва от болница „Кралица Виктория“)
Дженифър вървеше по пътя от медицинския колеж към медицинския център на Калифорнийския университет, изумена как беше успяла да свърши всичко въпреки емоционалния си срив. След разговора с асистентката от болница „Кралица Виктория“, който беше приключил преди малко повече от час, тя беше успяла да се разбере с наставника си, да отскочи до дома, да се обади обратно в Индия, за да продиктува на жената номера на международния си паспорт, да се върне в университета, да получи разрешение от декана за едноседмично отсъствие, да си уреди заместник в кръвната банка, където работеше на добър хонорар, и сега се надяваше да успокои емоциите си, да разреши паричните си грижи и проблема с ваксината срещу малария. Въпреки че беше изтеглила всичките си спестявания, които се равняваха на почти четиристотин долара, тя се притесняваше, че няма да й стигнат, дори ако добавеше кредитната си карта, а чикагската организация „Задгранични лечения“ поемеше основните й разходи. Дженифър никога не беше ходила в Индия, още по-малко пък със задачата да прибере нечий труп. Вероятността да й потрябва значителна сума пари едва ли беше за пренебрегване, особено ако решеше да се откаже от кремацията или балсамирането.
Наситената й програма от последния час и половина й помагаше донякъде да приеме по-спокойно смъртта на баба си. Дори времето й помагаше — денят се оказа точно толкова великолепен, както предполагаше сутринта. Планините в далечината все още се виждаха, макар и не със същата кристална яснота. Но сега, след като вече почти беше приключила задачите си, действителността отново я връхлетя с ужасна сила.
Мария щеше да й липсва ужасно много. Тя беше най-близкият й човек. Освен двамата й братя, с които не се беше чувала от месеци, единствените й останали роднини се намираха в Колумбия, а тя ги беше виждала само веднъж, когато баба й я заведе там специално, за да се запознаят. Не познаваше никой от роднините си от майчина страна. А колкото до Хуан, той въобще не се вписваше в картинката.
Точно когато Дженифър минаваше през въртящите се врати на червената тухлена болнична сграда, телефонът й иззвъня. Тя погледна дисплея и видя, че отново я търсят от Индия. Излезе навън и се обади.
— Имам добри новини — каза Кашмира. — Успях да уредя всичко. Имате ли химикал и хартия?