Като се изключат двамата високи, облечени в традиционни костюми портиери сикхи, стоящи от двете страни на входа, нищо не подсказваше, че болницата работи. Вътре денят несъмнено бе приключил. Като трета по големина болница без звено за неотложна помощ, в „Кралица Виктория“ се извършваха само планови операции. Мръсните чинии от вечерята вече бяха събрани, измити и сложени в съответните шкафове, и повечето посетители си бяха тръгнали. Медицинските сестри, раздали вечерните лекарства, се занимаваха със сваляне и поставяне на нови превръзки, или седяха, осветени от ярките конусни лампи, в сестринския пункт, довършвайки вкарването на данни в електронните картони на пациентите.
След един трескав ден с трийсет и седем важни операции, беше отморяващо и спокойно време за всички, включително и за сто и седемнайсетте пациенти: за всички наистина, с изключение на Вийна Чандра. По времето, когато баща й излизаше от смрадливото гнусно сметище, Вийна стоеше в полуосветената стая за анестезии в празното операционно отделение, където единствената светлина се процеждаше от мъждивия коридор. Тя се опитваше с треперещи пръсти да пъхне иглата на десеткубиковата спринцовка в гумения връх на шишенце със суксаметониум, лекарство с мигновен парализиращ ефект, свързано с курарето. Обикновено се справяше с лекота с подобни дейности. Вийна беше медицинска сестра; беше се дипломирала в известния „Обединен индийски институт за здравни науки“ почти преди три месеца. След завършването си бе назначена от една американска фирма, „Международни медицински сестри“, която на свой ред я бе прехвърлила в болница „Кралица Виктория“, след като й осигури кратка специализация.
Като внимаваше да не се убоде с иглата — нещо, което можеше да се окаже смъртоносно — Вийна отпусна ръце за момент и се опита да се отпусне. Беше кълбо от нерви. Нямаше представа дали ще е в състояние да изпълни задачата, която й бе възложена. Изглеждаше невероятно, че изобщо се бе съгласила да го направи. Трябваше да напълни спринцовката, да я занесе до стаята на Мария Ернандес, където се предполагаше, че жената е излязла от упойката след операцията за смяна на тазобедрената става, да я инжектира в системата й и без никой да я види, бързо да се върне. Вийна знаеше, че е почти невъзможно да не се натъкне на някого, затова не бе съблякла бялата сестринска униформа, с която бе прекарала целия ден. Надяваше се, че ако някой я види, няма да му се стори странно, че е в болницата, макар тя да работеше дневна, а не нощна смяна.
За да се успокои, Вийна затвори очи и в следващия момент се пренесе четири месеца назад, когато баща й за последен път й се беше заканвал. Бяха вкъщи, неговите родители седяха в дневната, майка й бе на работа, а сестрите й бяха излезли да се порадват на неделния следобед с приятелки. Напълно неочаквано баща й я бе притиснал в ъгъла на банята. Докато телевизорът гърмеше в съседната стая, той започна да я блъска, а след това да я ругае. Беше много хитър по отношение на това къде и как я удря — никога не оставяше и следа по лицето й. Яростта му бе вулканична и единственото, което Вийна можеше да направи, бе да не вика. Тъй като подобно нещо не се бе случвало повече от година, тя си мислеше, че е преодоляно. Но сега вече знаеше, че никога няма да престане. Единственият начин да се измъкне от ръцете на баща си бе да напусне Индия. Но се страхуваше за сестрите си. Знаеше, че баща й е неспособен да контролира импулсите си. Ако тя се махнеше, той несъмнено щеше да избере някоя от сестрите й, която да подложи на безчинствата, които сега търпеше тя самата. Не можеше да го понесе.
Внезапен трясък от удар на метал в пода я върна рязко в настоящето и сърцето й пропусна един такт. Тя трескаво пъхна шишенцето и спринцовката в едно чекмедже, натъпкано с игли за системи. Изведнъж в операционната нахлу ярка светлина от главния коридор. С разтуптяно сърце Вийна се приближи до малкото армирано прозорче и погледна навън. В тъмната стая за анестезии можеше да бъде сигурна, че никой не я забелязва. Отдясно тя видя, че главните врати към външния коридор моментално се отвориха. Секунда по-късно се появиха двама чистачи, облечени с болнични униформи. Мъжете носеха мопове. Те вдигнаха празните кофи, които бяха оставили минути преди това, и тръгнаха по коридора, минавайки на крачка от Вийна.