Благодарна, че жената спи, и като искаше да се освободи колкото е възможно по-скоро от тази задача, която я притесняваше, Вийна се втурна към леглото и извади спринцовката от джоба си. Внимаваше да не бутне металните рамки на леглото, докато се протягаше към стойката на интравенозната система. Стараеше се да не привлече вниманието на пациентката и да я събуди. Като държеше входа на системата с една ръка, тя разкъса със зъби опаковката на иглата. След това, сдържайки дъх, мушна иглата. Върхът й се заби меко в маркучето на системата и тя се приготви да натисне буталото. Вместо това едва не подскочи. По необяснима причина Мария Ернандес завъртя главата си към нея и я погледна. Слаба усмивка затрептя по устните й.
— Благодаря ти, скъпа — произнесе жената.
Вийна усети, че кръвта й изстива. Знаейки, че трябва да действа мигновено или никога няма да го направи, тя натисна силно буталото на спринцовката, вкарвайки цялото количество суксаметониум в кръвния поток на пациентката. Това, което я разтърси, бе внезапният гняв от факта, че жената не само се бе събудила, но дори й бе благодарила, явно мислейки, че Вийна й дава лекарство, за да й помогне.
Макар да не се бе замисляла за това на какво ще бъде принудена да стане свидетел, след като инжектира парализиращото лекарство, тя бе ужасена от онова, което видя. Противно на мирната кончина от кинофилмите, каквато предполагаше, че ще последва, и за каквато бе намекнал Кал, това тук бе нещо съвсем различно. Само за секунди тялото на госпожа Ернандес реагира на огромната доза суксаметониум с рязко набъбване на мускулите. Започна се с лицевите, които изкривиха лицето гротескно. Очите се замъглиха от ужас. Тя се пресегна в напразен опит да достигне Вийна, с надеждата да получи помощ. Ръката й започна да се гърчи в неконтролируеми конвулсии. А после дойде внезапната пурпурна сянка, която се разпростря по лицето й, както тъмнината върху луната по време на лунно затъмнение. Неспособна да диша, вече изгубила съзнание, госпожа Ернандес бързо се задуши и разви цианоза.
Ужасена от стореното, обзета от желание единствено да избяга, Вийна беше принудена от чувството си за вина да остане като закована на мястото си и да изгледа мъчителната смърт на пациентката си. За късмет и на двете всичко свърши бързо и очите на госпожа Ернандес се вторачиха сляпо към вечността.
— Какво направих? — прошепна Вийна. — Защо й трябваше да се събужда?
Най-накрая, освободила се от психологически предизвиканата парализа, Вийна се обърна и излетя от стаята. Без дори да помисли за последствията, тя се затича през коридора, отчитайки мимоходом, че сестринският пункт все още е празен. През деня там винаги оставаше поне един дежурен, но не и през нощта.
В асансьора Вийна смътно осъзна, че е сама. Продължаваше да вижда ужасеното, сгърчено лице на госпожа Ернандес. Във фоайето на болницата имаше хора, дори няколко пациенти с близките си, но никой не спря поглед върху нея. Тя знаеше какво трябва да направи — да избяга по-далеч от болницата, колкото се може по-бързо.
Портиерите отвън отвориха стъклената врата, когато я видяха да се приближава. Поздравиха я, докато бързо излизаше, но не получиха отговор. Първоначално беше планирала да излезе през служебния вход, но сега й се стори, че няма никакво значение. Изобщо не я интересуваше дали някой ще я види, или не.
На улицата направи знак на една от жълто-зелените авторикши, които не бяха нищо повече от покрити детски велосипеди с три колела и седалка отзад. Даде адреса на къщата в помпозния квартал Чанакиапури и се качи. Шофьорът потегли внезапно, сякаш са на състезание, надувайки клаксона накъсано, въпреки че нямаше никаква нужда. Тъй като трафикът беше значително намалял, те набраха добра скорост, особено когато достигнаха района на Чанакиапури. По време на пътуването Вийна гледаше право напред и се опитваше да не мисли, но въпреки това не можеше да изхвърли от ума си сгърченото лице на госпожа Ернандес.