Когато стигнаха до къщата, Вийна не можа да убеди шофьора да влезе в алеята, за да я откара до навеса пред главния вход. Не вярвал тя да живее там и не искал да си има неприятности с полицията. Тъй като подобни епизоди с авторикши се бяха случвали два пъти за близо месец, откакто живееше тук, Вийна не се опита да спори. Плати на човека и се забърза към ограденото имение. Когато достигна предната врата, тя не тръгна към стаята, която деляха със Самира, а се отби в библиотеката, с надеждата да завари Кал. Но понеже не го намери, реши да го потърси в официалната всекидневна, където „Международни медицински сестри“ бяха сложили голям телевизор с плосък екран. Там завари Кал и Даръл, погълнати от повторението на мач по американски футбол отпреди няколко дни. Всеки от тях се беше излегнал на един от официалните дивани с бутилка бира „Кингсфишър“ в ръка.
— О! — възкликна Кал, зървайки Вийна и побърза да свали краката си от облегалката на дивана. — Толкова бързо! Готово ли е?
Вийна не отговори. С мрачно изражение тя само му направи знак да я последва и тръгна обратно към библиотеката.
— Какво става? — попита той. Едва сега му хрумна, че нещо тотално се е объркало. Вгледа се в нея по-внимателно. За него, както и за повечето хора, Вийна беше изключително красива комбинация от остри арийски и меки индуски черти, с екзотични по форма синьо-зелени очи, по-черна от нощта коса и златисто-бронзова кожа. Обикновено тя изглеждаше напълно спокойна. Но не и сега. Сочните й тъмни устни бяха стиснати и пребледнели. Кал не можеше да определи дали това изразява гняв, решителност, или е някаква комбинация от двете. — Готово ли е? — повтори въпроса си той.
— Готово е. — Вийна му подаде ключодържателя с флашката, съдържаща здравния картон на Мария Ернандес. — Но имаше проблем.
— Така ли? — попита Кал и погледна флашката, очевидно питайки се дали тя е проблемът. — Проблем ли беше да вземеш данните?
— Не! Вземането на медицинския картон беше лесно.
— Добре — каза Кал, разтягайки думата. — Тогава какво има?
— Ернандес се събуди и ме заговори.
— И? — вдигна рамене той. Виждаше, че момичето е много разстроено, но според него фактът, че жената е говорила с нея не беше толкова необичаен. — Какво ти каза?
— Благодари ми — отвърна Вийна, а от очите й бликнаха сълзи. Пое си дълбоко дъх и се извърна, стараейки се да сдържа емоциите си.
— Е, това е било мило — каза Кал в опит да обърне разговора на шега.
— Тя ми благодари точно преди да я инжектирам — добави Вийна ядосано. Очите й припламнаха, когато се обърна отново към Кал.
— Успокой се! — Тонът му беше нещо средно между предложение и заповед.
— Лесно ти е да го кажеш. Не ти се е налагало да я погледнеш в очите или да наблюдаваш кривенето на лицето й. Не ми каза, че тя ще се гърчи гротескно и ще се оцвети в лилаво, докато се задушава пред очите ми.
— Не знаех.
Вийна го погледна гневно и поклати глава с отвращение.
— Хората, които ми казаха как трябва да се направи, намекнаха, че пациентът ще умре спокойно, защото ще е напълно парализиран.
— Е, излъгали са.
— Съжалявам — сви рамене Кал. — Но се гордея с теб. И както бях обещал, само преди няколко минути научих, че разговорът на моите хора с баща ти е минал отлично. Те са много, много сигурни, че той безусловно ще последва съвета им. Така че отсега нататък не трябва да се страхуваш, че може да се държи непорядъчно с теб, сестрите ти или майка ти. Хората, които изпратих, са напълно убедени, но все пак смятат да проверяват веднъж месечно дали уговорката се спазва. Ти си свободна.
Няколко секунди Кал задържа погледа на Вийна. Беше очаквал някаква позитивна реакция от нея, но такава не последва. Тъкмо вече се канеше да я попита защо не е щастлива от това, че е свободна, тя го шокира, като се нахвърли върху него. Преди той да осъзнае какво се случва, тя хвана ризата му за яката с двете си ръце и я разтвори, почти разкъсвайки я.
Кал инстинктивно стисна Вийна за раменете, но тя успя да смъкне ризата от раменете му и да я дръпне надолу. Объркан от развоя на събитията, той й позволи да я съблече и да я захвърли встрани. После се опита да срещне погледа на Вийна с надеждата за някакво обяснение, но тя беше твърде заета. Без нито секунда колебание опря двете си длани върху голите му гърди и го блъсна, докато краката му не опряха в дивана. В този момент коленете му се свиха и той се озова в седнала позиция. Все така без колебание и без никакво обяснение тя хвана единия му крак, вдигна го, свали обувката му и я запрати към захвърлената риза. Направи същото и с втората. Веднага щом обувките изчезнаха, тя се зае с колана и ципа му, след това свали панталоните, които се присъединиха към ризата и обувките.