— Не исках да идвам при вас — каза Уили Коу. — Глупаво е. Щом идвам, значи има място за съмнения. А аз не се съмнявам…
Лекарят се усмихна и разбърка какаото си.
— Значи дойдохте по настояване на вашата съпруга?
— Да. — Заби поглед в чепиците си. Тези кафяви боти ги носи вече три години, но не можа да свикне с тях, сякаш стържеха големия му пръст с нож.
— Чуйте ме, господин Коу — докторът с наслада отпи от какаото. — Като говоря за помощ, нямам предвид промяна на възгледи или отказ от вяра. Нито Фройд, нито Ерхард не успяха да ме убедят, че съществува така наречената реалност, нещо дадено и непроменимо. Щом илюзията не ни натиква в лудницата или в килията, защо да е по-малко приемлива от това, което наричаме реалност? Ако това ви прави щастлив, вярвайте си. Просто аз бих искал да разбера същността на вашата вяра.
— Е, добре като начало. Но аз съм малко нервен.
— Успокойте се. На мен наистина ми е интересно.
— Нали мога да се поразмърдам из кабинета ви? Ще ми помогне. — Лекарят се усмихна. — Това тяло не е моето тяло. Аз съм осъден да живея в образа на човек, а това ме убива.
Лекарят не помоли за разяснения. Коу беше дребничък, с оредяващи коси и слабо зрение. Краката го боляха, лицето му бе набраздено от бръчки, следи от тревоги и грижи. Разказа всичко на доктора и накрая завърши:
— Смятам, че на тази планета те интернират за престъпление. Мисля, че всички тук сме от други светове, от други планети, където сме се проявили не според закона. Земята е просто затвор, а ние сме прокудени да живеем в тези ужасни тела, които се разлагат, износват се, умират и после миришат гадно. Такава е нашата участ.
— Но защо само вие знаете това? — лекарят отмести какаото си.
— Сигурно са ми дали повредено тяло — отвърна Уилис Коу. — Малко допълнителни мъчения — да знаеш, че си чужденец, че си в затвора заради някакво престъпление, което не можеш да си спомниш. Какво ли ужасно е било, щом съм заслужил такава присъда!
— Да сте чели Франц Кафка, господин Коу?
— Не.
— Той е писал за хора, осъдени за престъпления, за характера на които обаче те нищо не знаят. Виновни за грехове, които дори не подозират.
— Да, и аз чувствам нещо такова. Може би и Кафка е подозирал, че тялото му е повредено.
— Няма нищо странно във вашите подозрения. Днес мнозина не са удовлетворени от живота си — мъжете искат да са жени, жените искат…
— Не, не! Не съм кандидат за промяна на пола. Казвам ви, дойдох от свят със зелено небе, с кадифени пясъци и пламъчета, които приблясват… Имах много крака, имах ципи между пръстите, пък и изобщо не бяха пръсти… — Той млъкна объркан.
После отново седна и продължи:
— Докторе, живея като всички — често боледувам, не мога да си плащам сметките… Дъщеря ми умря при катастрофа и тази мисъл направо ме убива. Синът ми е осакатен в разцвета на силите си и завинаги ще остане такъв. Почти не разговаряме с жена ми, не се обичаме… И не знам дали изобщо сме се обичали. Не съм нито по-лош, нито по-добър от всички останали на тази планета. Точно затова ви споделям: болка, отчаяние, постоянен ужас! Ежедневен кошмар! Безнадеждност. Празнота. Нима това е човешкият живот? Знайте, има други места, където да си човек не означава безкрайно страдание.
В кабинета ставаше тъмно.
— Господин Коу — рече лекарят, — изслушах ви и искам да знаете, че почти споделям страховете ви. — Коу изпита облекчение, все пак някой му даваше да разбере, че не е сам. — Честно казано, вашият случай е сериозен. Вие сте болен и се нуждаете от интензивно лечение. Ще поговоря с жена ви, но моят съвет е веднага да проведете един интензивен курс на лечение…
Уилис Коу затвори очи.
Заключи вратата на гаража и запуши процепите с парцали. Намери достатъчно дълъг маркуч, за да вкара газовете от ауспуха директно в колата. Включи двигателя и го остави да работи. Седна на задната седалка и се зачете. Но не можа да се съсредоточи върху текста, затова се опита да заспи. Искаше насън да види света, който му бяха откраднали; света, който повече никога няма да види. Накрая сънят го превзе и той умря.
Поменът бе в „Горска ливада“, затова бяха дошли малцина. Пък и беше уикенд. Естела плачеше, а Харви Ротхамър я утешаваше. Но си мислеше, че април наближава.
Положиха Уилис Коу в една рохкава почва и мексиканец с три деца го зари с пръст от чужда планета. Мексиканецът, който миеше съдове в ресторант, заработваше допълнително на гробището — нямаше пари да си плати наема.
Многокракият консул поздрави завърналия се.