Той се обърна и видя над главата си яркозеленото небе.
— Добро завръщане, Плидо — рече консулът.
Изглеждаше тъжен. Плидо, който на далечната планета се казваше Уилис Коу, се изправи и се огледа. Бе у дома.
Но не можеше да се наслаждава мълчаливо.
— Консуле, кажете ми… Какво толкова ужасно съм сторил?
— Ужасно ли?! — Консулът беше изумен. — Ние се прекланяме пред вас, ваша милост. Вашето име е увенчано с ореол и повече слава от всички други. — В думите му се долови огромно уважение.
— Тогава защо ме изпратихте да живея в страдания на друга планета? Защо ме осъдихте на каторга?
— Не, ваша милост, не. Страданието е това, което ние изпитваме. Мъченията са всичко, което ние знаем. Само малцина от уважаваните и почитаните раси в галактиката биват изпращани в онзи свят. Животът там е рай в сравнение с всички останали светове. Вие просто още не сте се ориентирали… Ще дойдете на себе си и ще разберете.
И Плидо, който в по-хубавата част от своя почти безкраен, изпълнен със страдания живот се казваше Уилис Коу, си спомни.
Мина време и той осъзна вечната печал, в която бе роден.
Осъзна, че бяха му дали най-високата награда в галактиката — да изкара няколко великолепни години в свят, в който болката е нищо в сравнение с другите светове.
И той си спомни дъжда и съня, и пясъка под краката, и океана, който пее вечерната си песен. И нощта, когато намрази Земята.
И сега често сънува приятни картин за живота на Уилис Коу на планетата на радостта.