— Не че Скоч ми е кой знае колко симпатичен, но защо ти е да му причиняваш такова нещо? — пита Ролинс искрено изненадан. — Вярно, тоя тип е пълен задник, но няма нужда да му се вреш в главата.
Сещам се, че насред вчерашната бъркотия така и не му казах, че съм срещнала Скоч, нито за Саманта, просната в несвяст на задната седалка на колата му. Бързам да му разкажа и обяснявам колко нещастна е изглеждала Саманта в часа по английски и как съм се вмъкнала в Скоч, за да разбера какво всъщност се е случило между двамата. И когато стигам до онази част, в която Скоч обяснява, че съм му налетяла, Ролинс ми прави жест да млъкна. Има вид, сякаш всеки момент ще повърне.
— Добре, добре. Схванах. Май така му се пада. Мислиш ли, че действително е направил нещо на Саманта?
Вдигам рамене.
— Няма как да разберем. Скоч е лъжец до мозъка на костите си, а Сам ми няма достатъчно доверие, за да ми каже истината. Да се надяваме, че само си приказва. Дано да е така заради нея.
Ролинс поклаща глава.
— Само да го чуя да говори нещо такова по твой адрес…
— Хей — казвам тихичко и го хващам за рамото. — Мога да се грижа за себе си.
Ролинс ме поглежда изпитателно, после кима и пали колата.
— Така. За петъка на ужасите? — питам, като мислено прехвърлям наличните дивидита, за да избера какво да гледаме.
— Ъм, да. Ама първо трябва да свърша някои неща — измънква Ролинс неопределено.
— О — казвам. — Добре.
Не е нещо ново Ролинс да тича вкъщи, за да сложи на майка си да вечеря и да я приготви за лягане, преди да дойде у нас, но обикновено не го крие, поне откакто научих за състоянието й. Но сега ми се струва, че избягва погледа ми, че крие нещо.
Не казваме нищо повече, докато не спира пред къщата. Грабвам си раницата, като се мъча да измисля нещо небрежно, нещо, което да пропъди неловкото чувство, което се е настанило между нас.
— Аз, ъм, значи ще се видим по-късно.
— До скоро. — Той едва изчаква да затворя вратата и дава на задна, а обикновено изчаква, докато вляза у дома, и едва тогава потегля. Гледам как изчезва зад ъгъла и започва леко да ми се гади. Щом не си отива вкъщи, тогава къде?
И не знам защо, но съм сигурна, че там, накъдето е тръгнал, ще бъде и Ана.
На екрана Джейсън Ворхийс8 преследва някакво нещастно момиче през гората. Мати и една нейна приятелка от мажоретките — Реджина — лежат на пода и методично унищожават купа с пуканки.
Двете се сближиха, след като Софи и Амбър загинаха. Мило момиче е, но по нещо ми напомня за Йори9.
По-големият й брат, Тод, загинал при някакъв инцидент с лодка и тя не спира да говори за него. Прехласва се например колко е готин новият ръководител на училищния оркестър и внезапно избухва в сълзи, понеже се сеща, че брат й свирил на кларинет в началното училище. Много е натоварващо да общуваш с нея, но пък поне разбира Мати по-добре от повечето хора.
Ролинс седи на сантиметри от мен на дивана. Всичко в него ми е така познато — мирисът на кожа, който продължава да се носи от него дълго след като свали якето си, проблясването на обецата на устната му на светлината на телевизора, топлината, която излъчва тялото му в иначе хладната стая. Но в позата на раменете му се долавя някакво напрежение, сякаш се чувства леко неловко, че седи толкова близо до мен. Дали защото си мисли за Ана?
Господи, тези мисли ще ме побъркат. Чувствам се нелепо, задето така се самонавивам заради нищо и никаква работа. Какво толкова, има си нова готина приятелка. Възможно е да е минал да я види тази вечер, преди да дойде у нас. Какво ми влиза в работата? И защо бе нужно Ролинс евентуално да прояви интерес към някой друг, за да се вразумя и да осъзная колко е прекрасен?
Някакъв силен звук от екрана кара Мати и Реджина да се разпищят. Джейсън е изскочил срещу момичето с блеснал нож. Възползвам се от суматохата, за да се престоря на уплашена и се премествам малко по-близо до Ролинс, слагам ръка на дивана, така че кутретата ни се допират. Но с едва доловимо движение той се отмества на милиметри, така че да не се докосваме. Дали го прави нарочно? Нима вече не понася да е близо до мен?
Оглеждам стаята, търся някакъв повод да накарам Мати и Реджина да ни оставят сами. Погледът ми попада върху полупразната купа с пуканки на пода. Грабвам дистанционното и натискам паузата.