След минутка все пак осъзнавам, че това явно е сестрата на мама — Лидия. Лелята, която не познавам. Баща ми казваше, че живее в Калифорния и е изгубила връзка със семейството си.
— Ти сигурно си Силвия — казва жената. — Невероятно приличаш на майка си.
Кашлям смутено.
— Ти също.
— Кой е? — иззад гърба ми се чува гласът на баща ми.
— Здравей, Джаред — поздравява го Лидия почти делово. — Отдавна не сме се виждали.
Обръщам се да погледна баща си. Има крайно шокиран вид, както аз самата преди минутка. Вероятно се бори със същите емоции, които бяха завладели и мен: копнеж по жената, която си бе отишла преди много години; объркване, че някой, който така прилича на нея, би могъл да се появи неканен на прага му. Отваря уста, после я затваря, сякаш не знае какво да каже. Докосвам ръката му с пръсти.
— Съжалявам, че се появявам така изневиделица. — Жената прави жест към таксито, което чака зад нея на улицата. — Мога да си тръгна, ако предпочиташ.
— Не — бърза да каже баща ми. — Не, не си тръгвай. Съжалявам. Просто… ме свари неподготвен. Влизай. Вън вали като из ведро. Нямаш ли чадър?
Лидия прави знак на шофьора и таксито потегля. Забелязвам малък куфар в краката й. Тя се навежда, хваща дръжката и влиза, а баща ми придържа вратата отворена. Отстъпвам крачка назад. Толкова е странно, че леля ми е у дома. Честна дума, все едно вътре е пристъпил призракът на мама.
— Не ми хрумна да проверя времето, преди да тръгна — пояснява Лидия и смъква подгизналото си палто. — Решението ми бе доста спонтанно.
Баща ми поема палтото й и го оставя на закачалката.
— Сигурно умираш от студ. Искаш ли кафе?
Лидия потреперва и отвръща:
— С удоволствие.
Чувам някакво трополене от хола, последвано от кикотене. Хрумва ми, че ако Мати излезе от стаята в този момент, най-вероятно ще изпадне в шок.
— Отивам да кажа на сестра ми, че си тук — казвам.
— Разбира се. — Лидия ме поглежда разбиращо, сякаш се досеща, че няма да е зле да подготвя Мати, за да не се стресне при вида на двойничката на мама в коридора.
Тръгва след баща ми към кухнята.
Обръщам се и влизам в хола, където филмът е спрян на пауза, а Мати и Реджина упражняват онези подскоци, при които трябва да докоснеш пръстите на краката си във въздуха.
— Хайде, Вий, знаеш как се правят — провиква се Мати.
Но вместо да приема поканата, я поглеждам напрегнато.
— Трябва да ти кажа нещо. Веднага.
Реджина явно е доловила сериозния ми тон, понеже спира да подскача и измърморва, че трябва да иде до тоалетната. Хуква нагоре по стълбите и ни оставя сами.
— Какво има? — пита Мати. — С Ролинс ли става нещо?
Трепвам, като се сещам за неловката ситуация с него, как бе скочил да си ходи, но после изтиквам мисълта от съзнанието си. В момента ме тревожат по-важни неща. Като например защо леля ми внезапно бе решила да се появи точно сега. Явно нещо се беше случило в Калифорния и умирам да разбера какво.
— Не. — Хващам я за ръката и я дръпвам да седне на дивана. — Помниш ли, че мама ни казваше, че има по-голяма сестра? Онази, дето избягала от къщи още в гимназията?
Мати се намръщва.
— Ъм, горе-долу. Оливия ли се казваше?
— Лидия — поправям я. — В момента е в кухнята, пие кафе с татко.
Лицето на Мати цялото светва.
— Ти сериозно ли говориш? Изчезналата ни леля ни е дошла на гости? Та това е върхът!
Тя скача на крака, готова да хукне към кухнята. Хващам я за ръката.
— Още нещо.
Мати нетърпеливо изчаква да продължа.
— Страшно прилича на мама.
Мати свива рамене.
— Е ясно де. Нали са сестри. — Тя се измъква от хватката ми и изскача от стаята.
Въздъхвам и се изправям да я последвам. Поне опитах.
Когато стигам кухнята, едва не се сблъсквам с Мати, замръзнала на прага. Както и очаквах, видът на Лидия я е стъписал.