Лидия и баща ми седят от двете страни на масата, всеки с чаша кафе. Гледката е безкрайно объркваща. Сякаш мама е решила да зареже отвъдния живот за малко и се е отбила да изпие чаша кафе с татко.
Лидия оставя чашата и се изправя.
— Матилда? Боже мой. Виждала съм те на снимки, но отдавна. Толкова си пораснала. И си така красива.
Очите на сестра ми се наливат със сълзи и се питам откога ли чака някой да й каже точно тези думи. И колко подходящо, че ги чува от жена, която изглежда досущ като мама.
Мати изхлипва сърцераздирателно и се мята в прегръдките на Лидия. Гледам ги известно време, после поглеждам баща си, понеже ми е любопитно какво мисли за всичко това. Лицето му е изкривено в гримаса.
Решаваме Лидия да се настани в стаята на Мати за тази вечер, а сестра ми да спи при мен. Баща ми я развежда из къщата, после й връчва купчина кърпи и я оставя в банята да се поосвежи.
Тримата сядаме около кухненската маса. Мати не спира да разпитва за Лидия. Аз мълча и слушам.
— Защо през цялото това време си е стояла в Калифорния? Защо никога не е идвала да ни види?
Баща ми уморено разтрива слепоочия.
— Не знам, миличка. Избягала е от къщи съвсем млада. А преди това се забъркала в какви ли не неприятности: пиене, наркотици. Когато избягала, взела всички пари, които майка ви си била спестила за колежа. По-късно пратила няколко писма, но така и не се върнала. С майка ти решихме, че може би без нея ще ни е по-добре.
Захапвам нокътя на палеца си.
— А редно ли е да я пускаме да живее при нас, щом се е случвало да краде, че и да взима наркотици?
Баща ми свива рамене.
— Все пак ни е роднина. Къде другаде да отседне? Пък и това е било отдавна. Хората понякога се променят, миличка.
Извръщам поглед. Има някакъв скрит смисъл в думите му, сякаш говори за себе си. Та нали неотдавна научихме, че баща ми е имал връзка с друга жена, докато мама е умирала от рак. Че е имал извънбрачно дете и така и не ни е казал. Едва през последните два-три месеца започнах отново да му вярвам.
— По-спокойно, Вий. Ще е забавно да ни погостува. Представи си колко истории има да ни разказва за мама като дете. Нали така, татко?
Баща ми се насилва да се усмихне.
— Сигурен съм, че е така.
Не я упреквам за въодушевлението. Винаги се е оплаквала, че не помни нищо за мама. Може би е права. Може би Лидия ще може да ни разкаже неща, които баща ми не знае. Винаги съм се чудела дали и мама е можела да се вмъква в чужди съзнания. Може пък Лидия да е наясно.
— Колко време ще остане при нас? — поглеждам баща ми.
— Няколко седмици.
— Пита ли я защо е решила да се върне точно сега?
Той въздъхва.
— Каза, че й липсва семейството.
Това обяснение хич не ми се струва достатъчно. Та Лидия бе отсъствала над двайсет години, повече отколкото съм живяла. И нито веднъж не бе идвала на гости. Нито за сватбата на родителите ми, нито за моето раждане или раждането на Мати, нито за погребението на мама. Има нещо друго зад неочакваното й пристигане. Защо точно сега?
Когато двете с Мати тръгваме към моята стая, вратата на банята се отваря. Отвътре излиза кълбо пяна, после се появява Лидия, бършейки косата си с кърпа. Баща ми й е дал назаем своята хавлия. Голяма й е, но май няма нищо против. Чувствам се особено да я гледам облечена в негова дреха. Помня, че мама все гледаше да си присвои същата тази хавлия с оправданието, че била по-широка и удобна от нейната.
— Момичета, искам да ви благодаря, че ми позволихте да остана при вас. Знам, че ви е неловко. В крайна сметка едва сега се запознаваме. Но съм сигурна, че ще станем чудесни приятелки и трите. — Тя се усмихва слънчево.
Мати я изслушва най-спокойно.
— Моята каца е и твоя каца10. Или нещо такова. Хич не ме бива по испански.
Лидия се разсмива.
— И на мен това не ми беше любимият предмет.
— Имаш ли нужда от нещо? — питам. — Четка за зъби? Още една възглавница?
Тя размахва розова четка за зъби.
— Имам си всичко.
— Е, тогава лека нощ. — Отварям вратата на стаята си.
— Приятни сънища — казва Лидия, после протяга ръка и разрошва косата на Мати. Нещо в жеста й ме дразни, но не мога да доловя какво. Мати само се усмихва и влиза след мен в стаята.
Когато затварям вратата, тя въздъхва щастливо.
— Супер се получи.
Кимам, но съвсем не съм на същото мнение.