Девета глава
Прокарвам бавно четката през косата си, докато Мати си събува дънките, смъква розовата блуза и намъква пижамата. Умората ме връхлита с пълна сила. Първо тая история с Ролинс, а после леля ми, която никога не съм виждала, се появява на прага ни. Прозявам се широко и обличам една грамадна тениска на „Рейдиохед“.
Мати се пъха под завивките със светнало лице.
— Много е хубава, нали? — пита, когато лягам до нея.
Удрям с юмрук възглавницата.
— Аха. Съвсем като мама.
Мати мълчи известно време втренчена в тавана. Отдавна не съм я виждала такава. В мир. Дори някак изпълнена с надежда. После се обръща по корем и обляга брадичка на дланта си.
— Може ли да ти кажа една тайна?
И макар да копнея да се обърна и да заспя, се насилвам да се усмихна.
— Разбира се. Какво има?
— Има едно момче… — подхваща тихичко Мати с блеснали очи.
— И…? — насърчавам я, а фалшивата ми усмивка вече е съвсем искрена. В този момент ми напомня на някогашната Мати, общителното момиче с един милион приятели, което всяка седмица хлътваше по различно момче.
Страните й лекичко почервеняват.
— Ръс Уайт.
Слагам ръка на уста в опит да скрия изненадата си.
— Стига, бе!
Ръс Уайт е високо симпатично момче от горния клас, носи очила. А съм така изненадана, защото хич не е от момчетата, по които обикновено си пада Мати. Не е популярен по обичайните причини: нито е в отбора, нито е славен купонджия. Всъщност е на моите години, но е толкова умен, че още в началното училище е прескочил една година. Винаги се държи дружелюбно с всички и има заразителна усмивка и убийствено чувство за хумор. Всички го харесват, макар да не съм чувала някога да е имал гадже.
Сестра ми се претъркулва по гръб.
— Естествено, че говоря сериозно. Много е готин.
Накланям глава настрани. Вярно е. Действително е готин по свой си тих и кротък начин.
Мати вдига единия си крак във въздуха и инспектира педикюра си. И внезапно се разбъбря, обяснява ми как са се запознали.
— Бях в библиотеката и се опитвах да си взема една книга за проекта по история, но госпожа Нелсън твърдеше, че дължа глоба за един роман за вампири, дето го бях взела в началото на годината. Казах й, че тая глоба вече съм я платила, но тя упорстваше. И явно Ръс ни е чул, понеже дойде и плати на госпожа Нелсън. И когато си взех новата книга, ми се представи. И ме покани на кино. Мислиш ли, че татко ще ме пусне? Знам, че е в горния клас, но…
— Да, ама е на моите години. Така че не е толкова страшно. Имате само две години разлика. Какво ще кажеш двамата с Ролинс да дойдем с вас? Можем да гледаме новия „Белег“. — Думите излизат от устата ми, преди да се сетя за неловката сцена между двама ни. Дали неприятното усещане ще се уталожи преди следващия уикенд? Силно се надявам.
Мати ме прегръща.
— Сериозно ли? Супер ще бъде! — След малко ме пуска и се обръща настрани, към стената. — Лека нощ.
— Лека — отвръщам и се пресягам да изгася лампата на нощното шкафче.
Събужда ме силно дрънчене.
Звукът идва от долния етаж.
Мати спи дълбоко, така че внимателно отмятам завивките и стъпвам на пода. Килимът заглушава стъпките ми. Прекосявам стаята. В коридора виждам, че вратата на Мати е затворена, но тази на баща ми зее разтворена. Надниквам вътре — леглото е празно.
Чува се нов трясък и аз подскачам.
Май идва от кухнята.
Слизам на пръсти по стълбите.
Ръцете ми треперят, сърцето ми блъска в ребрата. Ами ако е влязъл крадец? Ами ако баща ми се боричка с него точно в този момент? Оглеждам се за някакво оръжие, но не ми попада нищо.
Когато стигам прага на кухнята, внимателно надзъртам иззад ъгъла. Баща ми стои с гръб към мен. Рови из шкафовете, дърпа чиниите една след друга и ги мята на земята. Виждам готварската книга на мама — захвърлена, с омачкани страници.
Баща ми хваща изящна бяла чинийка и я запокитва на земята. После купичка от онези, дето ги ползваме за овесена каша. След това две стъклени чаши. По плочките се пръсват парчета стъкло.
— Татко?
Той замръзва. Бавно се обръща към мен.
— Тате? Какво правиш?
Прави няколко нестабилни крачки към мен. Изражението му е странно, сякаш не съзнава какво прави, сякаш изобщо не е тук. Напомня ми за онзи случай в часа по английски, когато имах чувството, че губя контрол върху тялото си. Сякаш хем съм там, хем не съм. Като че ли някой друг е заел мястото ми.