— Татко?
Мътното му изражение се прояснява и той тръсва глава. Поглежда ме в очите и като че ли ме разпознава.
— Вий? Какво става, по дяволите? Какво има? — Напълно объркан гледа бъркотията на пода.
— Ами, хвърляше чинии на пода. Не помниш ли?
Изражението му подсказва, че не помни. Нищичко.
Внезапно ми хрумва, че може би знам кой стои зад налудничавото му поведение и зад моята катастрофа.
Някой се вмъква в умовете ни.
Някой, който изведнъж се появи сред нас след години отсъствие.
— Наред ли е всичко?
Обръщам се. Леля Лидия стои на прага, мъчи се да завърже колана на халата на баща ми, а на лицето й е изписана тревога.
Десета глава
В понеделник Ролинс пристига да ни вземе за училище както обикновено. Това, което не е както обикновено, е тишината в колата. Даже не е пуснал радиото. Единственият звук идва от мен — прелиствам страниците на тетрадката по математика, уж учейки за въображаем тест.
От време на време поглеждам към Ролинс. Раменете му са сковани, лицето му е като маска. Интересно за какво мисли, дали и той като мен не може да забрави онзи ужасен момент, в който затворих очи и протегнах устни… а той не направи нищо.
Този спомен ме кара да се свивам на седалката. През целия път зяпам през прозореца и броя колко секунди остават, докато стигнем до училище, за да се измъкна от Ролинс.
— Благодаря, че ни докара — казвам му твърде високо, когато колата спира на паркинга на гимназията.
Той отваря уста, сякаш се кани да отговори, но аз изскачам и трясвам вратата, преди да успее да каже каквото и да било.
— Леле — казва Мати, докато подтичва до мен. — Какво става?
— Какво да става? — сопвам й се.
Тя ме дръпва за ръкава и ме принуждава да спра.
— Много добре знаеш какво. Мъртвешката тишина. Нещо се е случило между вас двамата, а? — Тя скръства ръце.
Трябва да й го призная. През последните няколко месеца интуицията й силно се е развила.
— Нищо няма — упорствам и натиквам тетрадката в раницата.
Гласът на Мати прозвучава съвсем строго:
— Силвия Бел, веднага ми кажи истината. Защо с Ролинс се държите толкова странно?
Изгубила надежда да се спася от разпита, въздъхвам примирено. Но преди да отворя уста, се оглеждам, за да съм сигурна, че никой не ни слуша.
— Ако толкова държиш да знаеш, в петък вечер предоставих на Ролинс идеалната възможност да ме целуне.
Мати изпищява.
— Сериозно ли? Вий, та това е супер!
Аз обаче я гледам сърдито.
— Знаеш ли кое не е супер? Че той само ме изгледа, все едно съм пълна глупачка. По-неловко не съм се чувствала никога.
За мое смайване, Мати избухва в смях.
Врътвам се на пета и тръгвам към входа на училището бясна. Трябваше да се досетя, че не бива да й казвам. Няма как да разбере колко са сложни отношенията ни с Ролинс. Че приятелството ни е съсипано. И че сега няма как да се върнем на предишното положение. Онзи миг вечно ще ни тежи.
Мати ме дръпва за ризата.
— Я по-бавно. Съжалявам, че се разсмях. Но си представих как си стъписала бедното момче. Чезне по теб от месеци, а ти внезапно си му се хвърлила на врата. Нищо чудно, че се е пообъркал.
Изскубвам се от ръката й.
— Не съм му се хвърлила на врата.
— Хайде де. Признай си. Откакто Зейн умря, непрекъснато му подаваш противоречиви сигнали. Първо беше: „Ох, клетата аз. Предадоха ме. Никога повече няма да обичам“. А сега внезапно искаш да се целувате. Малко е изненадващо, само това казвам.
Накланям глава замислено. Май донякъде има право. От толкова отдавна го отблъсквам. Сигурно изглежда странно така изневиделица да сменя посоката. Може би излишно драматизирам ситуацията. Трябва да му дам още един шанс.
— Послушай гениалната си сестричка. Ролинс боготвори земята, по която стъпваш. Едва ли чувствата му са се променили за една нощ — подкача ме Мати. — Я си поговорете в обедната почивка. И да не забравиш да го питаш за киното с Ръс през уикенда.
— Добре, добре — измърморвам. — Ще видя какво мога да направя.
— Така те искам! — Мати ме тупва по гърба, после изчезва в сградата.
Първоначално дори не съм сигурна дали Ролинс ще дойде на обичайното ни място под пейките през обедната почивка. Минават пет минути, после десет, петнайсет. Най-после чувам познатото шумолене на сухите листа, докато той се промъква към мен. Отхапвам голяма хапка от канелената си вафла с кафява захар и равнодушно се взирам в празното игрище, сякаш и през ум не ми е минало да броя минутите до пристигането му.