— Здрасти — казва той и се пльосва до мен.
— Здравей — отвръщам и отхапвам нова хапка.
Забелязвам, че сяда малко по-далеч от мен от обикновено. Очите му отказват да срещнат моите. Вместо това изважда един тънкописец и се съсредоточава върху сложната плетеница, която от няколко седмици рисува върху долната част на обувките си.
— Съжалявам, че закъснях — казва, — говорих с Ана. Май ще може да ми уреди интервю със „Сий Мънкийс“ за списанието.
— Страхотно — казвам, като се надявам ентусиазмът ми да не звучи твърде изкуствено. Ролинс пише, съставя и издава собствено списание, което раздава на учениците и на непознати по автобусите. И макар статиите му да са за нещата от училище и за разни световни събития, основната тема определено е музиката.
— Аха — съгласява се той. — Доста съм въодушевен.
Мълчание.
Отхапвам отново от вафлата. Има вкус на пясък.
— Е… нещо ново при теб? — пита Ролинс, а гласът му звучи напрегнато. Очевидно и той се опитва да преодолее странната отчужденост, която се е настанила между нас.
Замислям се за какво да говорим. И тогава осъзнавам, че не съм му казала за неочакваната поява на леля Лидия. При нормални обстоятелства първо на него щях да се обадя.
— Всъщност, да — подхващам. — Никога няма да познаеш кой се появи у нас в петък вечерта, след… след като ти си тръгна.
Май му става неловко, че споменавам внезапното му тръгване.
— Кой?
— Леля ми Лидия, която никога не съм виждала. Доколкото знам, е избягала в Калифорния още като тийнейджърка и така и не се е върнала. Поне досега. Както и да е, появи се на вратата с куфар в ръка.
— Луда работа — отбелязва Ролинс. — Какво иска?
— Твърди, че иска да опознае семейството си, но според мен това е само алиби. Можеше да се върне и по-рано, нали? Освен това, откакто пристигна, започнаха да се случват всякакви странни неща.
Той върти тънкописеца в ръка очевидно заинтригуван. Радвам се, че неочакваната поява на Лидия ми предоставя неутрална тема за разговор.
— Какви странни неща?
— Ами, помисли малко. В четвъртък вечерта стана онази катастрофа. Ами ако има нещо общо? Възможно е да е пристигнала още в четвъртък и да е отседнала в хотел или нещо такова. Може би и тя умее да се прехвърля в съзнанието на други хора. Може би ме е накарала да открадна колата на баща ми и да изляза от града.
На Ролинс това май не му звучи особено смислено.
— Но защо? Защо ще го прави?
Ето тук е слабото място в теорията ми. Защо Лидия ще иска да катастрофирам с колата?
— Не знам — признавам. — Но не е само това.
Ролинс изчаква да продължа.
— Снощи се събудих посред нощ от някакви страхотни трясъци. Когато слязох долу, заварих баща ми да мята чинии из кухнята. Изобщо не беше на себе си, сякаш някой друг контролираше действията му. И точно когато най-после осъзна къде се намира, се появи Лидия. Облечена в неговия халат.
Скептичното изражение на Ролинс се сменя със замислено.
— Това си е сериозно съвпадение. Но пак стигаме дотам, че няма причина да кара баща ти да троши чинии. Това ли е зловещият й план? Да пристигне от Калифорния и така да се развихри, че да няма в какво да ядете и какво да карате?
Уф, проклетият здравомислещ Ролинс.
— Е, като поставиш така нещата…
— Може би просто е самотна и копнее за близостта на семейството си?
Смачквам опаковката от вафлата.
— Може би… — казвам. — О, чакай. Трябваше да те питам дали искаш да дойдеш с мен, Мати и Ръс Уайт да гледаме „Белег“ през уикенда.
Ролинс възобновява драскането по обувката си.
— Ръс Уайт?
— Аха, сещаш ли се, онова момче от горния клас, дето трябваше да е с нас, но е прескочил една година в началното? — Изражението на Ролинс не подсказва да се сеща за кого говоря и се налага да си напомня, че той не беше с нас в началното. — Онзи със сребристия пикап, по който ти текат лигите.
Сега вече се сеща и кима.
— Оказа се, че Ръс е белият рицар за принцесите със закъснели книги — шегувам се, а после пояснявам как Ръс и Мати са се запознали. Ролинс се подсмихва. — Е, склонен ли си да наглеждаш младите с мен в петък? Нали и без това искаше да гледаме „Белег“, така че с един куршум ще ударим два заека.