И ми просветва.
— Хей, Сам. Хрумна ми нещо.
Тя подсмърква.
— Какво?
Идеята все още не се е оформила напълно в главата ми. Разбира се, Скоч няма да повярва, че Саманта или пък аз ще искаме да се натискаме с него — не и след отношението му към нас. Трябваше ни трети участник. Някой, който да се хареса на Скоч. Някоя от мажоретките.
Реджина.
Плясвам ентусиазирано с ръце.
— Я ела у нас след тренировката. Доведи и Реджина. Имам идеален план!
— Той включва ли да залепим интимните му части за някоя стена?
Разсмивам се.
— Не. Нещо по-добро.
Тя се усмихва, но ми се струва, че иска да каже още нещо. Пристъпва смутено от крак на крак, сякаш търси подходящи думи.
— Ей, Вий?
— Да?
— Така и не ти благодарих, задето ме измъкна от пожара. Знам, че рискува собствения си живот, за да ме извадиш. И не съм сигурна дали бих била в състояние да направя същото.
Вглеждам се в нея. Приятно ми е да я гледам и да виждам някогашната Саманта.
— И ти щеше да направиш същото. Сигурна съм.
Тя стисва лекичко ръката ми.
— Е, значи ще се видим довечера — казва и хваща дръжката на вратата.
— Я чакай малко — спирам я. — Искам да проверя дали онези са си тръгнали.
Надниквам навън и, за щастие, двамата ги няма. Правя знак на Саманта да ме последва и двете се връщаме при шкафчетата. Взимам си раницата и горната блуза, а когато се обръщам, виждам Сам да стои пред отворената вратичка и да се взира в отражението си.
— Не мога да ида на тренировката. Всички ще обсъждат какво съм правила със Скоч.
Грабвам тубичка ярко червило от рафтчето й и й го подавам.
— Естествено, че можеш. Та нали си Саманта Филипс.
Тя поема тубичката и известно време я държи нерешително в ръка, сякаш премерва тежестта й. После отвърта капачката, прокарва червилото по устните си и го връща на рафта. Притиска устни една в друга и ми хрумва, че само Саманта Филипс би имала дързостта да носи толкова ярко червило. Тръшва вратичката.
— Права си. Точно така. — Усмихва ми се с треперлива усмивка и тръгва към салона. Гледам я как се отдалечава с високо вдигната глава.
Дванайсета глава
Когато Ролинс ме оставя пред къщи, известно време стоя нерешително на верандата, преди да вляза. Лидия е някъде у дома, а аз не спирам да мисля за това как се бе появила в кухнята, облечена с халата на татко. Изражението й бе съвсем невинно, сякаш нямаше представа какво се случва. Но се чудя дали всъщност не бе знаела съвсем точно какво става с баща ми, понеже тя го бе предизвикала.
Оттогава насам съм постоянно нащрек. Когато я засякох да излиза от банята, й се усмихнах учтиво, но гледах да стоя на разстояние. А когато снощи настоя да сготви пиле „Карбонара“ за вечеря, обявих, че ме боли стомахът, и си легнах рано.
Завъртам бавно топката на вратата и я побутвам. От вътре не се чува нищо. Пускам раницата на земята, заканвам якето си и проверявам кухнята и хола. Няма никой. Качвам се горе. Всички спални са празни, а вратата на банята зее разтворена. Вътре няма никой.
Явно Лидия е излязла някъде. Любопитството ми съвсем се изостря. Къде бих отишла, ако не съм се връщала в родния си град повече от двайсет години? Ако съдя по разказите на баща ми за миналото й, едва ли има приятели тук. Може пък да й е доскучало и да е отскочила до мола или на кино. Във всеки случай ми се отваря идеална възможност да науча нещо повече за нея.
Спирам се на прага на стаята на Мати. Щорите са спуснати и вътре цари полумрак.
Изкушавам се да ги дръпна или да запаля лампата, но прозорецът на Мати гледа към алеята отпред, а не ми се иска Лидия да разбере отдалече, че в стаята има някой, ако вземе да се прибере скоро. Светлината все пак е достатъчна, за да различа куфара на пода до дрешника. Коленича до него.
Сърцето ми бие учестено. Хващам ципа и дръпвам. Отдолу се показват смачкани на топка дрехи. Едно нещо е сигурно — леля ми далеч не е най-подреденият човек на света. Разпознавам дрехите, с които беше облечена, когато пристигна вчера. Натикани са в единия ъгъл на куфара още влажни. Но колкото и да ровя из дрехите, не научавам нищо повече от това, че леля ми си пада по черно памучно бельо.