Втренчвам се в снимката. Ако можех да поговоря с него, щеше да отговори на толкова много въпроси. Отварям един онлайн телефонен указател и си казвам: „Защо пък не? Ако успея да намеря телефона му, защо да не му се обадя и да го разпитам какво знае за леля ми?“.
Намирам трима души на име Дж. Сътън. Само един е под четирийсет, а онзи Джеймс от снимката не изглежда много по-възрастен от Лидия. Този ще да е, казвам си и вадя телефона от джоба.
Набирам номера и натискам зеления бутон.
— Ало?
— Ъм, здравейте — казвам и дишането ми се ускорява. Май трябваше първо да помисля какво ще кажа. Бедният човек ще реши, че съм някой извратеняк, обадил се да му пъхти в слушалката.
— Кой се обажда?
— Здравейте — опитвам отново и съвсем се спичам. — Ъм, казвам се Силвия Бел. Търся Лайла Харингтън…
Гласът му внезапно прозвучава остро:
— Как казахте, че ви е името?
Прокашлям се.
— Силвия Бел.
— Журналистка ли сте? Вече казах каквото знам. Трябваше да се оженим миналата събота, но тя изчезна. Вижте, писна ми от всичките тия коментари в стил „булката беглец“. Нещо й се е случило. Не разбирате ли?
Аз мълча.
Значи Лидия се бе отказала от собствената си сватба, за да дойде в Айова. Защо ще го прави? Какво ли се е случило, та да изостави живота си в Калифорния? Едно е ясно. Този човек не знае нищо за истинския й живот. Звучи искрено съсипан, сякаш вярва, че бъдещата му съпруга е отвлечена или нещо подобно.
— Съжалявам, господин Сътън. Сигурна съм, че Лайла е добре, където и да се намира в момента.
Чувам го да хлипа от другия край.
— Не, не е добре. Ако беше добре, щеше да е тук. При мен.
Натискам червения бутон и отпускам глава в шепи.
Коя, за бога, е тази жена?
Излизам в коридора и тръгвам към банята, за да си измия лицето и зъбите преди лягане. Мати е долу с баща ми, гледат „Ловци на митове“.
Забелязвам, че вратата на баща ми е отворена. Виждам някаква сянка да се движи вътре. Със сигурност не е неговата, гръмовният му смях се носи отдолу. Значи е на Лидия.
Пристъпвам на пръсти току до прага и надзъртам иззад рамката на вратата. Тя стои пред скрина на баща ми с гръб към мен, но виждам отражението й в старинното огледало на мама. Отворила е най-горното чекмедже и рови из бельото и чорапите му.
Какво, по дяволите, си мисли, че прави?
Смаяно гледам как изважда малка кадифена кутийка от чекмеджето. Задържа я с очевидно благоговение, погледът й сякаш я гали. После отваря капачето и надниква вътре.
Венчалната халка на майка ми.
Баща ми я държи скрита в чекмеджето си от години. Понякога, когато бях по-малка, се промъквах в стаята му и я изваждах. Даже веднъж си я сложих и танцувах из цялата къща, преструвах се, че съм нея. Мама.
Но за какво й е на Лидия пръстенът на мама?
И откъде изобщо знае къде е скрит?
Изправям се и се облягам на стената с разтуптяно сърце. Не знам какво прави тази жена в къщата ни. Нямам представа какви са намеренията й. Но се кълна, че ще разбера.
Чувам звук от затварящо се чекмедже и хуквам по коридора. И когато Лидия се появява от стаята на баща ми и затваря вратата, небрежно се преструвам, че точно сега излизам от стаята си и тръгвам към банята.
— О — възкликва, когато ме вижда. — Прибирам прането.
Тя ми се усмихва широко и по-фалшива усмивка не съм виждала през живота си.
Четиринайсета глава
Седя в кабинета на госпожа Уингър и чакам да започне часът. Саманта пристига и сяда до мен.
— Почакай само да видиш Реджина — казва ми с лукава усмивка.
— Какво си направила? — Стомахът ми се свива на топка, докато преговарям плана на ум.
— Помогнах й да установи контакт с изкусителката в себе си — отвръща тя. — Просто няма начин Скоч да й откаже.
В този момент удря звънецът и госпожа Уингър плясва с ръце, за да привлече вниманието ни. Саманта става и прекосява стаята към своя чин. През целия час не спира да поглежда към мен и да се усмихва многозначително.
След часа ме хваща за лакътя и ме повежда към коридора на деветокласниците. Виждам групичка момичета, а сред тях е и едно, което с мъка разпознавам. Саманта е изправила къдравата коса на Реджина, придавайки й по-изискан вид, а вместо едва забележимия слой гланц и спирала е очертала очите й с черен като въглен молив и е начервила устните й в алено.