Саманта ме чака няколко къщи по-надолу, както се бяхме разбрали, а моторът на колата й тихо мърка.
— Готови ли сме? — пита ме тя и подкарва колата.
— Да вървим — отвръщам.
Стигаме целта си няколко минути след десет. Саманта открива едно местенце встрани от шосето, където да чака Реджина, а аз слизам и извървявам пеша останалата част от пътя до Лукаут Пойнт. Намирам рехава групичка дървета недалеч от мястото, където обикновено паркират хлапетата. Сядам под едно дърво да чакам. Пръстите ми не спират да въртят късчето плат, откъснато от роклята, с която бях на миналогодишния бал, и приготвено в джоба ми. Скоч е оставил отпечатък върху тази рокля и парченцето ще ми помогне да се вмъкна в главата му.
Минават пет минути и започвам да се чудя дали той и Реджина действително ще дойдат. Паникьосвам се при мисълта, че Скоч може да я е завел някъде другаде и тя ще се окаже сама с него.
Закъсняват с десет минути.
Петнайсет.
Вече се надигам да се връщам при Саманта, за да се обадим на Реджина, когато между дърветата над главата ми светва отблясък от фарове. Мустангът на Скоч хрущи по чакъла и колата спира на двайсетина метра от скривалището ми с обърната към светлините на града предница.
Присвивам очи, мъча се да видя какво става вътре, но различавам единствено тила на Скоч и профила на Реджина. Май са потънали в някакъв разговор. След няколко минути Скоч се привежда към Реджина.
Време е.
Лягам на земята и прокарвам пръсти по плата, концентрирам се върху усещането на коприната срещу кожата ми. Светът сякаш избледнява и изведнъж изчезвам.
В колата мирише на алкохол и кожа.
Скоч надига бутилката и отпива голяма глътка. Течността прогаря гърлото ми. После погледът му се връща на Реджина, която го гледа разнежено. Може би и тя е пила. Цялата работа ще се провали, ако тя всъщност иска да се натиска със Скоч.
— И просто… в момента съм безкрайно раним — казва той.
Едва не се задавям, като чувам тая заучена реплика.
Реджина се пресяга и го хваща за ръката.
— Всичко ще се оправи. Знаеш ли, когато брат ми почина…
Как, за бога, ще се справя, ако тя не излезе от колата?
Скоч се привежда към нея насред изречението. Решавам, че ми стига толкова. Поемам контрол върху крайниците му, устата му. Дръпвам го обратно в изправено положение.
— Добре ли си? — пита Реджина с широко отворени очи.
— Излизай — нареждам й.
— Моля?
— Казах да слизаш — повтарям по-силно.
Тя бърза да се отмести назад, непохватно търси дръжката на вратата. Не улучва от първия път, но накрая все пак си отваря и излиза навън в студената вечер. Дори не си прави труда да затвори вратата — чисто и просто побягва.
По дяволите.
Не исках да я плаша.
Забелязвам, че ключовете на Скоч висят от стартера. Ще трябва и тях да хвърля от скалата заедно с дрехите. Само така ще го принудя да се прибере гол-голеничък.
Някакво движение привлича погледа ми. Нещо се движи в светлината на фаровете. Някой.
В първия момент решавам, че е сестра ми, и се накапвам да скоча от колата и да й се развикам, задето не си стои вкъщи, както й бях наредила, но после се сещам, че съм в тялото на Скоч.
Момичето се обръща, светлината блясва в русата й коса и тогава виждам, че не е сестра ми. Черната тениска на „Смашинг Пъмпкинс“12. Скъсаните дънки. Та така съм облечена аз — или по-скоро бях облечена, преди да се плъзна в Скоч.
Момичето.
Съм.
Аз.
Гърлото ми се сковава. Отварям вратата на колата. Момичето се върти замаяно само на сантиметри от ръба. Не знае ли, че може да падне?
И докато я гледам, ми просветва. Щом аз съм тук, в тялото на Скоч… значи някой друг е влязъл в моето. И ме кара да танцувам на ръба.
— Престани! — изпищявам. Гласът ми избоботва. Гласът на Скоч.
Момичето се поколебава. Правя крачка напред. Погледът й се спира върху мен и очите й се присвиват. Разпознава Скоч. Онзи, който е в тялото ми, го познава.
— Махни се от ръба! — изкрещявам и правя още няколко крачки към нея.
Тя на свой ред отстъпва назад, по-близо до смъртта.