— Не можеш да се обадиш в полицията — казва. — Как ще обясниш какво се случи? Ако Скоч е мъртъв, значи вината е наша… — Тя не продължава, но обвинителният поглед, който ми хвърля, чудесно разкрива какво си мисли. Ако Скоч е мъртъв, вината е моя.
Реджина се разхлипва още по-силно.
— Трябва да повикаме помощ — повтарям колебливо.
Саманта е права. Ако повикаме ченгетата, ще искат да разберат какво точно се е случило. Ами ако ме изкарат виновна за падането му? Отново скривам лице в шепи.
Саманта ме дръпва за китката.
— Вий, я се стегни. Знам, че не си искала Скоч да падне, но това не означава, че и полицаите ще разсъждават така. Не искам да идеш в затвора заради тая история.
— Май ще повърна — казва Реджина и отваря вратата на колата. Чувам я шумно да повръща в бурените.
— Сега трябва да се приберем у дома и да се държим така, сякаш нищо не се е случило. Ако някой пита, ще кажем, че сме били у нас и сме гледали филми. Джейк е в колежа, нашите са на круиз, така че никой няма да разбере, че лъжем.
Усещам как кимам. Думите й са разумни. Родителите й са приятни хора, но постоянно ходят по почивки и я оставят сама у дома. Стига трите да се поддържаме една друга, никой няма да ни заподозре. Идеално алиби.
— Реджина. Чуваш ли какво казвам? — пита Саманта.
Тя бърше устата си. Не казва нищо.
— Реджина — повтаря Саманта.
— Трябва да се обадим на полицията.
— Реджина, разсъждавай логично — сопва й се Саманта. — Нали не искаш Вий да свърши в затвора?
Реджина се свива на седалката, но не отговаря.
— Кълна се в бога, Реджина, ако кажеш и думичка за случилото се тая вечер, лично ще се погрижа животът ти да се превърне в ад. — Саманта е бясна, а аз си знам, че е най-добре да не я закача човек, когато се е разфучала така.
Явно и Реджина го знае, защото се съгласява.
— Добре, Саманта. Обещавам. Няма да кажа нищо. Става ли? Сега доволна ли си?
— Я повтори къде сме били тази вечер — нарежда Саманта.
— У вас. Гледали сме филми. — Реджина отказва да ни погледне. Не съм сигурна дали е искрена. Наистина ли ще си мълчи, или просто се опитва да усмири Саманта?
А аз искам да постъпя правилно. Искам да се обадя на полицията и да им кажа веднага да пратят линейка, понеже колкото и да ненавиждам Скоч Бекър, той не заслужава да лежи сам в тъмнината. И да умира. Или вече да е мъртъв.
Винаги съм смятала, че съм силна личност. Добър човек.
Но сега, когато ножът е опрял до кокала, надделява страхът да не ме натопят. Ами ако ме пратят в затвора за цял живот? За нещо, което не съм направила?
Пълна страхливка съм.
И не казвам нищо.
— Добре тогава. — Саманта подкарва колата. — Да се измитаме оттук.
Когато се прибирам у дома, Мати лежи просната върху леглото ми напълно облечена и похърква. Гледам я в продължение на минута и изчаквам, понеже ми се иска някак да отложа ужасната новина. Не искам, но трябва да й кажа. Нали и тя е замесена.
Сядам на леглото до нея и лекичко я разтърсвам.
— Мати. Псссстт, Мати, събуди се!
Тя се размърдва, после ме вижда и скача.
— О, божичко, върнала си се. Разкажи ми всичко. Не изпускай нищичко.
— Мати — подхващам и мрачният ми тон попарва ентусиазма й. — Случи се нещо ужасно. Нещо наистина ужасно.
Тя неволно клати глава.
— Какво? О, не. Не успяхте ли да стигнете навреме? Нещо с Реджина ли е станало?
— Не с Реджина — отвръщам. — Със Скоч.
Разказвам й какво се случи. Когато стигам до момента, в който съм го видяла да лежи в подножието на скалата, Мати ме сграбчва за ръката.
— Искаш да кажеш… че Скоч е мъртъв?
Замислям се за него, проснат съвсем сам на студа в подножието на скалата, ръцете и краката му неестествено огънати. Няма начин да не е мъртъв. Никой не би могъл да оцелее след такова падане.
— Почти съм сигурна, че да.
И внезапно ми прилошава при мисълта за Скоч, сам-самичък в нощта, как тялото му се вкочанява в студения въздух. И вече не ми пука какво ще се случи с мен. Не мога да го оставя там. Вадя телефона от джоба си.
— Чакай, какво правиш? — стряска се Мати.
— Обаждам се на полицията.
— Недей. — Мати съвсем се паникьосва. — Не се обаждай от твоя телефон, Вий.
— Налага се.